ВЪЗДИШКА

Приятели,

забравихте ли ме,

приятели?

Заминах надалеч

и скъсах нишката.

Сега се причислих

към група наематели.

Закачвам вечер

на стена въздишката.

Приятели,

забравихте ли ме,

приятели?

Писма поне пишете –

глас в ефира.

А бяхме влюбени

във слънцето

мечтатели,

а бяхме пет ръце

пред чаша бира…

ВСЕКИ САМ КРЕПИ

ВСЕКИ САМ КРЕПИ

небето над главата си.

Душата му

е с белезниците на делника

прищипана,

ослепява от изкуствена светлина.

Люспи

слънчогледовите семки на грижите,

разплита пуловера

бримка по бримка,

като рачешка стъпка на пясъка.

Ако можеше

животът да има чернова,

всеки щеше да бъде

максимално щастлив,

сложил на масата

перо и хартия.

Съдбата е щедра,

като паничката на просяк,

стояла дълго под дъжда.

АЗ НОСЯ ЩАСТИЕТО СИ ВЪВ РЕШЕТО

АЗ НОСЯ ЩАСТИЕТО СИ ВЪВ РЕШЕТО

и чакам на брега на реката.

Когато бликне златната вода,

събуди ме!

Дано дойде по-скоро,

че ще пропилея живота си,

като все още спяща красавица.

Аз се блъскам по улиците

като изоставено куче

и търся огризки любов

в контейнерите на самотата.

Трябва да намеря точните думи,

способни да закърпят всички дупки,

през които прозира вятърът.

Нали всички живеем,

за да обичаме.

Обичаме, за да живеем,

или просто – все още живеем…

А истинските чудеса

стават само в душите ни,

когато решетото на щастието

е все още пълно…