Баща ми се пресели при звездите.

Надува бузите на ярето

и свири радомирска ръченица.

И ситнят сръчно те, размахват кърпа,

приклякват и очите им подскачат –

звездите ситнят радомирска ръченица.

Когато пръстите се уморят

и гайдата е смачкала търбуха,

той вдига тост със греяна ракия

и въздухът се пълни с звън на чаши…

Баща ми зида къщи до небето.

На покрива развява бяла риза –

крилете й политат все нагоре

и толкова е волно на душата,

че в костите ти няма грам умора.

Баща ми вече не държи мистрия.

И гайдата издърпа последния му дъх.

Сега подскача със единия си крак

своята ситна радомирска ръченица

от звезда на звезда,

от звезда на звезда…

http://knigolubie.blog.bg/izkustvo/2013/08/13/pyrvoleta-madjarska-stihove.1139063

Първолета МАДЖАРСКА

Начална страница | Интересно | Литература | Първолета МАДЖАРСКА

Размер на шрифта:

Публикувано 08 Август, 2013 02:28:00

89 пъти прочетено

Bulgaria Sega

Родена e на 4 август 1955 г. в гр. Радомир. Завършила българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт – Дупница. Била е учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила е като журналист в окръжния вестник “Димитровско знаме” и в общинския “Нов пернишки вестник”, “Перник експрес”, “Регион експрес”, “Зона Перник” и кореспондент на в.“Струма”. От 1997 г. е уредник в Художествена галерия, Перник.
Автор на стихосбирките: “Ангел с ахилесова пета” /1997/, “Живей сега 2001/, “Детето плаче като Бог” /2006/,“Ще се видим в Рая” /2008/ и основен съставител на антологиите: „Галерия към слънцето”/80 стихотворения и поеми за Перник/ и “Духът, който ни сродява” /2009/. Има награди от национални и международни конкурси. Стиховете й са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език. Основател и главен редактор е на алманах-списание "Културна палитра" за литература, изкуство и креативност.
Георги Витанов Богат
www. bulgariasega.com

СТИХОВЕ ОТ ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА

НЕ МОЖА ДА СИ ПОНОСИ ДЪЛГО

Нe можа да си поноси дълго
новата си шапка от Америка,
която внуците му подариха.
На леглото възнак го намериха –
измръзнал, гладен, вкочанен, притихнал…
И бабичките оплаквачки вкупом
измиха тялото и всичко проветриха.
И докато обличаха, нареждаха...

Загуби малкия си син от страшна болест.
Не издържа сърцето майчино – изпука,
за миг се пръсна, онемя, при чедото отиде.
Големият му син и внуците
заминаха с зелена карта за Америка –
добре са и едва ли ще се върнат вече.

Изяде му душата самотата.
Като огромен, тромав зимен плъх,
във нощите му дълги я изгриза,
и нищо не остана
във капана.

А тази нощ небето се разтвори
и първи вдъхнаха одеколона,
и ледената сянка на смъртта,
преверните му стари, дворни кучета –
залаяха, прегракнаха, до Бог извиха,
муцуните им погнаха опашките.
Магарето избяга гладно
при женското магаре на съседа
и всичко опустя, замръзна, спря се,
изчезна вдън земя и хвърли ключа.

Стопанинът отнесе в гроба
новата си шапка от Америка,
която внуците му подариха.
И джиесема, който още обещава,
със нежен и спокоен женски глас
да предаде и вашето съобщение.

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

Татко ме вдигна на ръце
високо до слънцето
и ме сложи на детската седалка
пред себе си,
която беше направил специално за мен.

Татко ме вози на колелото,
върти педалите на земното кълбо
и косата ми се ветрее
като къдрава огнена комета.

Татко набира скорост по равното
и зад нас се сипят слънчеви искри.
А аз се смея и натискам клаксона,
и улицата – цялата – се смее…

Татко кара колелото си без мен.
Върти педалите на земното кълбо,
набира скорост и поема по Млечния път.
Изгуби се там, на завоя,
между Голямата и Малката мечка,
и стана мигаща, светеща точка,
на която има детска седалка
за мен.

БАЩА МИ, МИЛИЯТ

Баща ми, милият,
е легнал тихо
да си почине в дървената ракла.
Облечен е със новите си дрехи,
със дъх на орех, нафталин и шума,
прикътани за този краен случай.
Нагизден е за звездния си празник.
Ще свири с гайдата си на хорото
и ангелското село ще играе,
и дяволите ще забравят злото…

Облечен е за вечния си празник.

А ние лъснахме и двете му обувки.
Там може пък да му поникне крак.
Все казваше, че страшно го боли
в коляното – отрязаният, долу …
Как дяволски безбожно го боли.

Да. Господ сигурно ще му пришие крак
и пак ще свири радомирска ръченица.
И пак със мама ще се надиграват…
А аз ще мисля, че в небето свято –
със облак над крилото –
махат птици.

ДА БЕШЕ СЕ НАУЧИЛ ДЯДО ГОСПОД

Да беше се научил Дядо Господ
да вижда глаголицата на пушеците от комините
и да разчита земните послания.

Сигурно вече има перде от облаци върху очите си
и се нуждае от светкавична операция.
Сега си играе с фигурки от восък –
от изгорелите свещи на душите,
прави топчета от звезди и ги хвърля...

Господи, ослушай се, поспри за миг
и взри се пак във мравешката менажерия.
Душите ни се лутат неприласкани,
дори във храма не съзират твоят поглед
и твоята благословия.

Преди да стриеш ти телата ни на прах
и от тях да замесиш кал за нови телеса,
научи се да разчиташ глаголицата на пушеците
от комините
и да мърдаш устни,
сричайки буквара на земните послания.

БАБА МИ БУХНА МАЯТА

Баба ми бухна маята.
Ще има пак сецана баница.
Ще лети като птица във въздуха
и баба ще я приземява.
Ще разтяга дрипите й във всички посоки
и ще рисува върху нея
разтопени слънчеви кръгове.
Ще слага с лъжицата трошички сиренце,
оваляно в шепата на яйчен облак,
и после на змия ще я усуква.

Нажежена се задъхва фурната,
гладна за тесто, за подници със баници –
Огнена ламя, завързана за къщата.
Гайда рукна, пълна със живот,
че на баницата й е нужна гайда,
душата й наоколо да поразходи
и до небето да я извиси…

Слънцето отлепи мигли от стъклото –
избледня, изчезна, изпари се –
като сецаната, избуяла в спомените баница,
която баба ми въртеше и усукваше.

СЛЪНЧОГЛЕДЪТ

Слънчогледът
като телефонна шайба,
се върти.
Набирам номера на ангела,
отнесъл душата на баща ми.
Запилял се е някъде там,
в небесата,
и не чува сигнала.
А аз така искам да си поговоря.
Имам много въпроси,
трудни въпроси,
които преследват съня ми.

И пак набирам телефона на небето.
Ще се прекърши от въртене
шайбата на слънчогледа,
но всички са се запилели някъде.
Затова изпратих гълъб –
моят пощальон за висините,
със писмо под дясното крило.
Миглите ми пърхат срещу светлината,
птицата е точка в моя поглед,
скри се там, зад облак,
и изчезна…

И си мисля,
с шайбата на слънчогледа във ръка:
колко за малко се случва животът,
почти за секунда,
отмерена от ръчния часовник
на Господ.

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ

Когато бях дете
баба все ми казваше,
че някой ден мъртвите ще се завърнат
и тогава ще се пресели от души земята.
И дълго всички стари оплаквачки
ще разтребват дървените кръстове
и със тях ще оградят земята,
като разкопана от къртичина ливада.
И чимшир, и здравец ще насадят,
а, може би, дори лозя,
защото всеки гроб, преливан е със вино,
с бутилка, във която е затапена
кръвта Христова.
Или по нашему – със много граовска ракия –
такава люта джибровица, скоросмъртница,
от която черепите на мъртвите се ококорват
и от ноздрите им бълва огън.

След този пир на помен и задушница,
защо им е на мъртвите да се завръщат,
щом близките им вече не са същите –
пораснали са или остарели,
или пък всичко вече са забравили...
А аз ще доживея ли да ги посрещна,
ще мога ли душите да нахраня
и със всички да си поприказвам,
когато се изпълни със безброй въздишки
бащината къща.

ТАМ, КЪДЕТО КИЛНАТИТЕ КРЪСТОВЕ

Там, където килнатите кръстове,
избухват в бурени и зад бодливи храсти,
е оглушалата и разрушена църквица
с разбита порта и език изтръгнат
(поругана в тъмното от антихристи
за 30 жалки, изпотени сребърника).

Там, където се четат имената на повече хора,
отколкото са живите във селото,
е спряла луната и от кандилото й капе восък.
Там е корабът със дървени каюти,
хвърлил котва най-високо до небето –
затлачен, грохнал върху билото на хълма.

Понякога от градовете идват пътници очаквани
и без билет се качват на тревясалата палуба.
Зачитат насълзени дървени и бели кръстове
и те самите – разкривени и помръкнали,
се щурат като черни свити гарвани,
и вой до Бога извисяват оплаквачки…

В такива мигове земята се размърдва.
Полети с вино, скелетите глухо скърцат
до занемялата и ослепяла църквица
със бели флагчета на некролози,
размахани от китката на вятъра
за помирение със победителите …

МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ

Малкото момиченце
говореше с короната на ореха,
когато се люлееше в прегръдката му щедра,
като махало на часовник с кукувичка.
Когато се издигаше до слънцето,
то протягаше ръце да го докосне
със най-щастливата усмивка на света.

Всеки ден със въжената люлка,
завързана за рамото на ореха
от ръцете здрави на баща му,
то се учеше само да полети,
като подгонените от вихрушка птици.
Излиташе нагоре със опънати нозе,
като камък, хвърлен по върха,
и падаше с подвити колене,
стиснала здраво въжето,
защото знаете как пада камъкът
и как от падането раните кървят,
и как надува гайдата детето,
и пропищяват ушите на Господ
от сетния му опит за летене.

Но малкото момиченце не спира.
Като Икар се стрелва пак към слънцето
със най-щастливата усмивка на света.

http://www.bulgariasega.com/interesting_facts/literatura/18769.html

http://gramophon.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/2013/08/08/%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B3%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-%D1%81%D0%B0%D1%89-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B0.html

Първолета Маджарска

вторник, 13 август 2013 г.

ГОРЯ СИ СТАРИТЕ

БАЩА МИ СЕ ПРЕСЕЛИ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ

неделя, 11 август 2013 г.