Стихове на Първолета Маджарска
ПАРЧЕТА ЗДРАЧ
Нанизват бримки старите жени със плетки,
прозявайки с ръка душата си във здрача.
Просъскват нещо между два-три зъба редки.
И гарванови дрипи в гърлото им грачат.
Чифт траурни криле покоя смачкан хапят
върху ръждясалите порти дървоядни.
Възчерно е небето им – огнище сляпо.
Душите, спомените – ялови и гладни.
С утроби изкорубени очакват смърти...
Разнищват спомени и като бухал бухат.
Навред простират мъката си, свода къртят.
С глава ъглите блъскат в самотата глуха.
Вода пренасят жива – за земята влага,
поливат малката градинка с лук и чушки.
Не се завръща никой, запустял е прагът.
Жени прозяват погледа на изток – в суша.
Душата им с гнездо от мълнии е пълна.
Излюпват се и учат да летят по хълма –
по змийски кърмен, диплен като прана вълна,
протяга кръстовете – сляпо и бездънно.
Парчета здрач са старите жени със плетки,
прозявайки с ръка душата си във здрача.
Просъскват нещо между два-три зъба редки.
И гарванови дрипи в гърлото им грачат.
ПТИЦИ
Небето се взривява днес от маха на крилете им.
Жар птици са – на дансинга със слънцето танцуват.
Бродират ситна българска шевица по небето.
Кошулите на облаци извезват и лудуват.
Те слово на поета са и в здрача ги нанизва.
Те думичките първи са, що бебетата сричат.
Петелът сутрин с гърлото си вятъра пронизва,
разрошва светлина, разлиства дървесата ничком.
Петелът е тръбачът и пред него коленичат
И вятърът-южнякът днес кавала е надул.
Без глас остават птиците, когато се обичат.
Обувките събуят ли – виж Господ ги обул.
РАЖДА СЕ ДЕТЕ
Ражда се дете. Проскърцва катафалка.
Колелото вечно на живота се върти.
С плач поемаш въздух, всеки ден по малко.
Стълбата изкачваш. Времето лети.
И съдбата, сякаш, на екран минава,
нямо кино – спомен с главния герой.
Детството безбожно се отдалечава.
Старостта настъпва, вечният покой.
Мисията земна се оказва жалка.
С гумата изтриваш всеки божи ден.
Паметта е крехка, става все по-малка.
Смъртта-музикантка свири стар рефрен.
И какво остава, драги ми човече,
пръст, трева и кръст, две дати със тире.
Само Космосът вселенски си остава вечен
и Бог, пред когото, сме на колене.
СЕЛЦЕТО, АХ, СЕЛЦЕТО СИ ОТИВА
Селцето, ах, селцето си отива.
И корени измъква от земята.
Остана само камъкът претриван
и челото набръчкано на ската.
Обрасло е навсякъде с коприва
и побеляло от мазилка, вар...
Отдавна старци, баби полуживи
са свили гръб – почти ненужна твар.
На ниски питанки са заприличали –
извити, криви, гърбави – без точка.
Едва отместват там бастуни сричайки.
Едва отлепват ситни сухи крачки.
А нивите им – да ги ядат мечки.
И вътърът в копитата да свири.
В трапчинките – лехи с домат и клечки,
изливат те вода от язовира.
С надежда есен нещо да покълне.
Лехата днес е форма на живот.
И тяхната трапчинка
скоро ще запълнят.
И ще забият кръст.
И много свод.
БОГ Е РЕШИЛ НАВЯРНО
Бог е решил навярно
да ми върне Рая,
но е забравил адреса.
Затова ми е дал райска страна,
с весели и протяжни песни…
Слънцето се лута
по градове и села,
наднича през прозорците,
за да ме открие
и да ми върне Рая –
на мен и моите деца.
Нанизват бримки старите жени със плетки,
прозявайки с ръка душата си във здрача.
Просъскват нещо между два-три зъба редки.
И гарванови дрипи в гърлото им грачат.
Чифт траурни криле покоя смачкан хапят
върху ръждясалите порти дървоядни.
Възчерно е небето им – огнище сляпо.
Душите, спомените – ялови и гладни.
С утроби изкорубени очакват смърти...
Разнищват спомени и като бухал бухат.
Навред простират мъката си, свода къртят.
С глава ъглите блъскат в самотата глуха.
Вода пренасят жива – за земята влага,
поливат малката градинка с лук и чушки.
Не се завръща никой, запустял е прагът.
Жени прозяват погледа на изток – в суша.
Душата им с гнездо от мълнии е пълна.
Излюпват се и учат да летят по хълма –
по змийски кърмен, диплен като прана вълна,
протяга кръстовете – сляпо и бездънно.
Парчета здрач са старите жени със плетки,
прозявайки с ръка душата си във здрача.
Просъскват нещо между два-три зъба редки.
И гарванови дрипи в гърлото им грачат.
ПТИЦИ
Небето се взривява днес от маха на крилете им.
Жар птици са – на дансинга със слънцето танцуват.
Бродират ситна българска шевица по небето.
Кошулите на облаци извезват и лудуват.
Те слово на поета са и в здрача ги нанизва.
Те думичките първи са, що бебетата сричат.
Петелът сутрин с гърлото си вятъра пронизва,
разрошва светлина, разлиства дървесата ничком.
Петелът е тръбачът и пред него коленичат
И вятърът-южнякът днес кавала е надул.
Без глас остават птиците, когато се обичат.
Обувките събуят ли – виж Господ ги обул.
РАЖДА СЕ ДЕТЕ
Ражда се дете. Проскърцва катафалка.
Колелото вечно на живота се върти.
С плач поемаш въздух, всеки ден по малко.
Стълбата изкачваш. Времето лети.
И съдбата, сякаш, на екран минава,
нямо кино – спомен с главния герой.
Детството безбожно се отдалечава.
Старостта настъпва, вечният покой.
Мисията земна се оказва жалка.
С гумата изтриваш всеки божи ден.
Паметта е крехка, става все по-малка.
Смъртта-музикантка свири стар рефрен.
И какво остава, драги ми човече,
пръст, трева и кръст, две дати със тире.
Само Космосът вселенски си остава вечен
и Бог, пред когото, сме на колене.
СЕЛЦЕТО, АХ, СЕЛЦЕТО СИ ОТИВА
Селцето, ах, селцето си отива.
И корени измъква от земята.
Остана само камъкът претриван
и челото набръчкано на ската.
Обрасло е навсякъде с коприва
и побеляло от мазилка, вар...
Отдавна старци, баби полуживи
са свили гръб – почти ненужна твар.
На ниски питанки са заприличали –
извити, криви, гърбави – без точка.
Едва отместват там бастуни сричайки.
Едва отлепват ситни сухи крачки.
А нивите им – да ги ядат мечки.
И вътърът в копитата да свири.
В трапчинките – лехи с домат и клечки,
изливат те вода от язовира.
С надежда есен нещо да покълне.
Лехата днес е форма на живот.
И тяхната трапчинка
скоро ще запълнят.
И ще забият кръст.
И много свод.
БОГ Е РЕШИЛ НАВЯРНО
Бог е решил навярно
да ми върне Рая,
но е забравил адреса.
Затова ми е дал райска страна,
с весели и протяжни песни…
Слънцето се лута
по градове и села,
наднича през прозорците,
за да ме открие
и да ми върне Рая –
на мен и моите деца.
