сряда, 27 март 2019 г.
четвъртък, 14 март 2019 г.
Първолета Маджарска / Ден за ден
http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BD/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/03/2019/
Ден за ден. Час по час. Все така безотказно
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.
И се мятаме в лепкава мрежа на паяк –
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят,
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят,
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.
И загърбили обич, пари и доволство,
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.
сряда, 13 март 2019 г.
понеделник, 4 март 2019 г.
брой 13 на вестник „Отвъд кориците“
https://otvadkoritsite.wordpress.com/2019/02/01/poluslyap/?fbclid=IwAR1iCvrAhL6fohFiVIZ9N7xaza3HTscJEhf75xTK5bWGTG1R0_9wVR9btJY
ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА – ПОЛУСЛЯП
Поезия от Първолета Маджарска в брой 13
на вестник „Отвъд кориците“.
СКУКА
Острият бръснач на снегояда,
подравнил е четината кална.
Ланска преспа днес е още млада –
лапи заешки с уши овални.
подравнил е четината кална.
Ланска преспа днес е още млада –
лапи заешки с уши овални.
Събота е, ангелите чистят
и небесния престол на Бога.
Тупат халищата му разнищени,
литват прашни дяволи двуроги.
и небесния престол на Бога.
Тупат халищата му разнищени,
литват прашни дяволи двуроги.
Скреж по горските треви искри,
по мустаците на дървесата.
Гръм разцепва покрив на трески,
луди от балконите се мятат.
по мустаците на дървесата.
Гръм разцепва покрив на трески,
луди от балконите се мятат.
Острият бръснач на снегояда,
подравнил е четината кална.
Събота е, никне стара вада,
плуват в нея облаци банални.
подравнил е четината кална.
Събота е, никне стара вада,
плуват в нея облаци банални.
ТОЗИ РУНТАВ БОГ
Този рунтав бог-пастир
се връща днес от тучна паша.
Тресат се камбанно небесните вимета,
напращели от мляко и вятър юнашки.
И се носи неистово, дяволско блеене
по гръбнака на слънцето съмнало.
Ще проглушат ушите на Господа,
а разхлопат ли се чановете гръмнали –
съвсем ще оглушее там, на хълма.
се връща днес от тучна паша.
Тресат се камбанно небесните вимета,
напращели от мляко и вятър юнашки.
И се носи неистово, дяволско блеене
по гръбнака на слънцето съмнало.
Ще проглушат ушите на Господа,
а разхлопат ли се чановете гръмнали –
съвсем ще оглушее там, на хълма.
Тресат се камбанно небесните вимета.
Опасли са до туфа синята морава.
А вятърът кавала си вълшебен е надул,
приседнал е на сянка под дървото
и май съвсем, съвсем се е отнесъл
и забравил…
Опасли са до туфа синята морава.
А вятърът кавала си вълшебен е надул,
приседнал е на сянка под дървото
и май съвсем, съвсем се е отнесъл
и забравил…
ПОЛУСЛЯП
Откраднали дръвцата на човека
все през нощта, когато всички спят,
а идва зима – никак не е лека,
живеем в най-мизерния квартал и град.
все през нощта, когато всички спят,
а идва зима – никак не е лека,
живеем в най-мизерния квартал и град.
А той е полусляп, перде го мъчи,
изкарал е години под земята,
сега е като стар миньорски кон –
тих, уморен, дръглива мърша и саката.
изкарал е години под земята,
сега е като стар миньорски кон –
тих, уморен, дръглива мърша и саката.
Как ще изкарат зимата, не знам.
Предсказват люта ледникова зима.
Как никой не е чул крадците вън.
Навярно сме като миньорски кон, без име.
Предсказват люта ледникова зима.
Как никой не е чул крадците вън.
Навярно сме като миньорски кон, без име.
СТО ПЪТИ
Сто пъти да повтори в своя стих
името Божие поетът,
божествени няма да ги направи,
като божествени слова да светят.
името Божие поетът,
божествени няма да ги направи,
като божествени слова да светят.
До сетния си час словарът
се учи да чете и пише.
Опасен човек е – сърцето му свети
с тристишия и четиристишия.
се учи да чете и пише.
Опасен човек е – сърцето му свети
с тристишия и четиристишия.
Едно перо – паче или птиче,
може да накара поета да полети=
Ако цял ден строфите срича,
ще види в чашата си звезди.
може да накара поета да полети=
Ако цял ден строфите срича,
ще види в чашата си звезди.
ТЕЧЕ РЕКА
Тече река.
Хлъзгавата й змийска кожа
пълзи между храстите
и не се връща.
По гърбицата й полепват клони
и листи, плуващи по гръб,
надолу по течението.
Хлъзгавата й змийска кожа
пълзи между храстите
и не се връща.
По гърбицата й полепват клони
и листи, плуващи по гръб,
надолу по течението.
И чувам тропота на водни кончета.
Табор от кончета препускат по вълните
и гривите им се ветреят,
понесли на крилете светлина…
Табор от кончета препускат по вълните
и гривите им се ветреят,
понесли на крилете светлина…
Тече река
между храстите
и не се връща.
между храстите
и не се връща.
брой 14 на вестник „Отвъд кориците“
https://otvadkoritsite.wordpress.com/2019/03/01/parvoletamajarskamoetocarstvo/?fbclid=IwAR1cGaQmS56nBc2X1HZFCmZQ-I8EduTwuLAKa3AUKn01lf43D--MWmidzXE
ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА – МОЕТО ЦАРСТВО
Поезия от Първолета Маджарска в брой 14
на вестник „Отвъд кориците“.
Ден за ден
Ден за ден. Час по час. Все така безотказно
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.
И се мятаме в лепкава мрежа на паяк –
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят,
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят,
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.
И загърбили обич, пари и доволство,
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.
Като малка стоях срещу вятъра
Като малка стоях срещу вятъра
и облизвах устните си със език –
медени от нектара на пчелите.
В очите ми тичаха поляни,
търкаляха се хълмове,
прескачаха хоризонта…
и облизвах устните си със език –
медени от нектара на пчелите.
В очите ми тичаха поляни,
търкаляха се хълмове,
прескачаха хоризонта…
Във джоба си напипавам
заешката лапа за късмет,
подарена от момчето с луничките,
което разсипа мислите ми,
разби дъха на самотата
и избяга.
заешката лапа за късмет,
подарена от момчето с луничките,
което разсипа мислите ми,
разби дъха на самотата
и избяга.
Като малка стоях срещу вятъра,
а сега се вкопчвам в заешката лапа
за късмет
и капките набождат
тишината…
а сега се вкопчвам в заешката лапа
за късмет
и капките набождат
тишината…
Като очакваща и дъхава земя
Като очакваща и дъхава земя,
посипана със сняг от бисерни конфети.
Като костелив орех, счупен с яростен юмрук.
Като карта,
закачена за стената –
забулен в бяла пяна материк.
Като жълто слънце, изгряло в стаята,
съм аз –
бял, ням лебед, долетял отнякъде.
посипана със сняг от бисерни конфети.
Като костелив орех, счупен с яростен юмрук.
Като карта,
закачена за стената –
забулен в бяла пяна материк.
Като жълто слънце, изгряло в стаята,
съм аз –
бял, ням лебед, долетял отнякъде.
Плувам в хаоса на душата си и нямам дъно.
Минутите-вълни се плискат разбеснели
със деветбалово вълнение.
Истината е там някъде между нас,
играе си на жмичка с погледа
и пърха с миглите.
Истината е вътре в нас,
скучно й и е и полудява.
Минутите-вълни се плискат разбеснели
със деветбалово вълнение.
Истината е там някъде между нас,
играе си на жмичка с погледа
и пърха с миглите.
Истината е вътре в нас,
скучно й и е и полудява.
Истината? Навярно я има?
Навярно е задача с много неизвестни,
която няма да решим веднага.
Навярно е задача с много неизвестни,
която няма да решим веднага.
Моето царство
Моето царство са нощите.
Боса, със вирнат нос,
скитам в града като котките.
Срещат ме с ням въпрос.
Боса, със вирнат нос,
скитам в града като котките.
Срещат ме с ням въпрос.
Будя прозорци притихнали
с пясък във шепа и смях.
Скачам в дворовете стихнали.
/Какво ли диря във тях?/
с пясък във шепа и смях.
Скачам в дворовете стихнали.
/Какво ли диря във тях?/
Свиря сигнала – познатият.
Вместо теб – друга глава.
Маха с ръце непознатият,
бълва вулкан от слова….
Вместо теб – друга глава.
Маха с ръце непознатият,
бълва вулкан от слова….
Моето царство са нощите.
Вятърът – моят другар.
Денем – аз съм момиче.
Вечер – нощният цар.
Вятърът – моят другар.
Денем – аз съм момиче.
Вечер – нощният цар.
– НА ОБЛАК, КАЗВАТ, Е.
И чакат
под стряхата на свойта сигурност.
А аз със хлапешка нахаканост,
сама в дъжда –
улавям мигове…
Залива ме тълпата с погледи
и плъзва…
Локвите я близват.
На облаците раснат рогове
от ревност,
а дъждът е в криза.
И чакат
под стряхата на свойта сигурност.
А аз със хлапешка нахаканост,
сама в дъжда –
улавям мигове…
Залива ме тълпата с погледи
и плъзва…
Локвите я близват.
На облаците раснат рогове
от ревност,
а дъждът е в криза.
На облак, зная, е.
Ще мине.
И слънцето ще пие капки.
Земята ще е сухо вино,
а аз – момиче мокро
с шапка.
Ще мине.
И слънцето ще пие капки.
Земята ще е сухо вино,
а аз – момиче мокро
с шапка.
Не се находих
Не се находих.
Не се укротих.
Ври ми снагата –
вино прекипнало.
Ще счупя обръчи,
ще се разлея
върху земята,
от вик пресипнала.
Не се укротих.
Ври ми снагата –
вино прекипнало.
Ще счупя обръчи,
ще се разлея
върху земята,
от вик пресипнала.
Пий ме, о мили!
Пий ме, дорде съм
сочна и млада.
Устните мои,
лицето мое –
тебе в награда.
Пий ме, дорде съм
сочна и млада.
Устните мои,
лицето мое –
тебе в награда.
Че ще посърна
и ще увехна,
като цветята.
Ще ме завари –
незакрилена –
и мен сланата.
и ще увехна,
като цветята.
Ще ме завари –
незакрилена –
и мен сланата.
Може и още,
преди да вържа,
двата си края,
да се преметна,
да се прекърша,
без аз да зная.
преди да вържа,
двата си края,
да се преметна,
да се прекърша,
без аз да зная.
Пий ме, о мили!
Пий ме, дорде съм,
сочна и млада.
Устните мои,
лицето мое –
тебе в награда.
Пий ме, дорде съм,
сочна и млада.
Устните мои,
лицето мое –
тебе в награда.
неделя, 3 март 2019 г.
Първолета Маджарска - nabore.bg
http://www.nabore.bg/statia/moi-sladak-angel-3322-33
Литературен мегдан
Мой сладък ангел
Мой сладък ангел,
аз ли те измислих
и думите превърнах във мечти.
Черпака звезден за победа лиснах.
Зеницата дъждовна вън блести.
Мой сладък ангел,
ти си черен дявол
и всяко цвете сипеш със катран.
Не те обичам, нито мразя. Ялова
е моята душа в града пиян.
Мой сладък ангел,
болна съм от думи.
Окото на раздялата сълзи.
Случайни клаксони,
проскърцват гуми
и котешката лапа вън пълзи.
Ден за ден
Ден за ден. Час по час. Все така безотказно
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.
И се мятаме в лепкава мрежа на паяк –
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят,
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.
И загърбили обич, пари и доволство,
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.
Искам
Искам
от еленова стъпка
тишина да пия,
да се шмугвам
със вятъра
в клоните боси,
със вълните
в скала да се плисвам,
да вия
като вълк единак –
сам със свойте въпроси...
Искам
с цветята
да гася жарава,
с орлите
над дребното
да се присмивам...
Искам
пътеки да бъдат
словата ми...
Искам огън да бъда
и хляб!
Да съм жива!
Като малка стоях срещу вятъра
Като малка стоях срещу вятъра
и облизвах устните си със език –
медени от нектара на пчелите.
В очите ми тичаха поляни,
търкаляха се хълмове,
прескачаха хоризонта…
Във джоба си напипавам
заешката лапа за късмет,
подарена от момчето с луничките,
което разсипа мислите ми,
разби дъха на самотата
и избяга.
Като малка стоях срещу вятъра,
а сега се вкопчвам в заешката лапа
за късмет
и капките набождат
тишината…
Като очакваща и дъхава земя
Като очакваща и дъхава земя,
посипана със сняг от бисерни конфети.
Като костелив орех, счупен с яростен юмрук.
Като карта,
закачена за стената –
забулен в бяла пяна материк.
Като жълто слънце, изгряло в стаята,
съм аз –
бял, ням лебед, долетял отнякъде.
Плувам в хаоса на душата си и нямам дъно.
Минутите-вълни се плискат разбеснели
със деветбалово вълнение.
Истината е там някъде между нас,
играе си на жмичка с погледа
и пърха с миглите.
Истината е вътре в нас,
скучно й и е и полудява.
Истината? Навярно я има?
Навярно е задача с много неизвестни,
която няма да решим веднага.
Колко малко ни трябва
Колко малко ни трябва,
за да бъдем щастливи.
Две усмивки прощаващи
и ръце приветливи.
Две очи проницателни
за света и изкуството.
И сърца притегателни,
сгрели разума с чувството.
Щом в света се допълваме
и се движим във времето –
две стрелки на часовник,
два ездача на стремето…
Да летим като птиците,
във гнездо приютени.
Да преплитаме жиците,
от любов заслепени.
Като смисъл на живото,
красота да откриваме
и да бъдем щастливи.
Да бъдем щастливи!
Моето царство
Моето царство са нощите.
Боса, със вирнат нос,
скитам в града като котките.
Срещат ме с ням въпрос.
Будя прозорци притихнали
с пясък във шепа и смях.
Скачам в дворовете стихнали.
/Какво ли диря във тях?/
Свиря сигнала - познатият.
Вместо теб – друга глава.
Маха с ръце непознатият,
бълва вулкан от слова….
Моето царство са нощите.
Вятърът – моят другар.
Денем – аз съм момиче.
Вечер – нощният цар.
Първолета МАДЖАРСКА, Перник
събота, 2 март 2019 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)