понеделник, 7 януари 2013 г.
РОСИЦА АНГЕЛОВА:"Галерия към слънцето" - носталгия по времето, романтизъм и социална тъга Сборник с осемдесет стихотворения и поеми за Перник
| |||||||||||||||
Градът в българската поезия е една болезнена тема. Той е пространство с безброй опозиции – радост и болка, пренаселеност и самота, настръхнали междуособици, породени от неправилно разчитане на човешката същност, духовна бедност или мними богатства, отчаяние и сила, агресия и страх. Градът е място, в което обитава порока, но и място, където човек придобива кураж и търпение. Това е пространство, което не може да се радва единствено на оди, изпълнени с преклонение и идеализация. Защото градовете са като хората, те са жив организъм, който отразява духа, тревогите и надеждите, вярата и загубата на смисъл, тъгата по отминалото време или по преходността, споменът за историята, гордостта от спечелени битки и унижението от поругана свобода. В този смисъл, всеки град е една книга, в която времето разчита знаците на историята, културата и духа и открива живи въглени или сива пепел.
„Галерия към слънцето” има свой конкретен противоречив подател – „градът на черното злато”, миньорският непоетичен Перник.
Правейки обзорен поглед върху издадените през последните 20 години сборници с поезия, мога да твърдя, че това са трудове, изцяло създадени от субективната преценка на съставителя и не би могло да бъде по друг начин, защото композирането на антологии е и въпрос на индивидуална творческа позиция. Според наличния словесен фонд, повечето писателски дружества в страната съставят регионални антологии. В част от тях са включени знакови имена за съответния край, в други липсват, поради лични предпочитания на съставителя, защото единни правила за книга с подобен характер не съществуват. Творческите съюзи гледат на тези антологии като на амбициозни проекти, които имат за цел да наложат своите автори като значими представители на съответното време. Това е деликатен въпрос, защото на „регионалните” антологии се гледа снизходително от литературната наука. Тази особеност обаче не отнема правото им на съществуване, защото отделния регион е микрофлората, клетката от дух, която изгражда цялото и е един естествен стремеж на региона да се обособи като значим. Поетите и художниците са съществена част от визитната картичка на един град. Събрани в сборник, индивидуалните художествени достойнства на техните творби носят духовната вибрация на пространството, което обитават. В такъв смисъл подборът на ярки поетични гласове може да бъде амбиция за представяне на духовната физиономия на едно населено място, стига композирането и художествените достойнства на отделните творби да бъдат прецизирани, концептуални и запомнящи се.
Както
в повечето антологии, тематично обединени от дадена идея, компромисът
често намира място в полза на многогласието и не винаги е причина за
намалена художественост. В този сборник, освен произведенията с
безспорни литературни качества са влезли и творби със занижен критерий
за художественост, но допълващи с един неподправен щрих темата за града.
Като
цяло сборникът има внушението на книга, която предлага един и
емоционален, и умозрителен, и философски поглед към „урбанистичната”
тема.
Във време, когато Перник е упрекван, обиждан, подиграван и заклеймяван от политици, журналисти и шоумени като неграмотен, некултурен, съмнително интелигентен и с две думи - грозен за възприятията на съвършено изглеждащите останали български градове, такъв сборник е необходим. Необходим не толкова за повдигане на самочувствието на живеещите в него, колкото за използването му като източник на информация. Защото градът, в който някога са намерели препитание хора от цялата страна, хора, десетилетия наред работещи на метри под мъртвите, за да осигурят топлината на същата тази страна, има своята история, своята сила и мъжество, свой затрупан от въглищна прах романтизъм, своите адове под земята и своето катерене към слънцето. Затова и заглавието на предговора, написан от съставителката Първолета Маджарска е „Перник в поезията”. Не просто „Градът” в поезията, а точно този град със суровия образ на свъсен мелез между шоп и граовец – една кръстоска, която предизвиква и снизходителна усмивка и страхопочитание. Градът като чистилище, като пречистване след допира с калта, град, чиито хора не са смирени, а вездесъщи, в главите им веят ветрове или припламват яростни огньове. Град, снабден с всичките урбанистични чудовища на времето и похитен от мечтата си за полет сред птиците или както сполучливо Румен Шекерджиев го е нарекъл „Град без летище”, а Максим Асенов с любов и съпричастие едновременно сурово и нежно го е кръстил „Галерия към слънцето”.
Сборникът следва хронологията на написването на творбите, което поставя в началото стихотворения от Иван Вазов, Петко Славейков, Христо Смирненски, Пеньо Пенев, Дора Габе.
Любопитно е, че още в края на по-миналия век (1874 година) Иван Вазов пише поемата „Самуил или мечтания за Перник”, където използва характерните за епохата звънки хиперболи и сравнения. За неговия поетичен усет градът, нягога „прочутий”, тъне в „ печални съсипни”.
Сякаш характерен с липсата на пейзаж, той изскача от времето
„забравен”, „дивий”, а пътникът, минаващ през него не се вълнува или
диви на гледки и спомени. Но изведнъж камъните и скалите проговарят на
лирическия герой и той си спомня за времето на болярина Кракра, за
славните битки и поражението, след което натъжен възпява:
„О връх на Перник старославен,Отдавна дремеш тука скрит!И като паметник забравен
С треви и бурен си покрит.”
След
Вазов, Петко Славейков продължава да копае в историята, за да извади с
длетото на словото очертанията на липсващия пейзаж. В стила на народната
песен той разказва за епичните битки на Кракра с византийците в
едноименната си поема от 1886 година. Наричането и характерната лексика
за юнашкия епос рисуват града като „стена твърда”, а воеводата Кракра като „пръв юнак сред юнаци”.
Поемата е изградена на основата на диалога между бранителя на
крепостта и византийския император, които сякаш обговарят това, което
ще последва. Така героизмът и храбростта са облечени в думи, а стила на
народната песен отпраща историческия факт в атмосферата на легендарност,
като поставя на Кракра героичния ореол на митическо същество.
Към
този исторически образ се връщат по-късно и други автори, намерили
място в сборника, но в по-голяма степен в него е отделено място за
метафорите, родени от темата за „черното злато”. „Лесно се пише за морето – казва поетът Георги Маринов, но я измисли метафора за рудник... Нужна е и болка, и въображение, за да си представиш, че вагонетките с въглища летят към звездите."
Още в далечната 1915 година в изданието „Нова песнопойка”, която съдържа „най-хубавите старовремски любовни, харамийски (хайдушки) и сватбарски песни” е отпечатана и изпята песента на Стойне Банов от село Мошино: „За работниците рудничари”. Темата на тази песен е подета през 1921 година от Смирненски в стихотворението „Въглекопач”.
В сборника под линия е изнесено пояснението, че Христо Смирненски със
свои приятели е идвал в Перник, където е слязъл в рудник „Бели брег”. Така се ражда знаменитото стихотворение „Въглекопач”. И ако Стойне Банов изпява: „Като къртица ден и нощ, ний своя гроб самички си копаем”, то Въглекопачът на Смирненски ни кара да наведем още по-ниско глави и да затаим дъх, защото е мрачна утробата на „хищната майка земя”, а в нея „тела полуголи се гърчат зад черни стени”
в студените бездни на безкрайния мрак. Стихотворението на Смирненски е
сякаш изскочило от платната на Бош или от графиките на Дюрер –
натурализъм и експресия, събрани в „протеста” за слънце и героизма на робския миньорски труд, доведен до себеотрицание, граничещо с гротеска.
По
текст на Димитър Петков и музика на Добри Христов е създаден „Химн на
пернишките миньори”, изпълнен за първи път през 1929 година. Той става
официален марш на българските рудничари. Сякаш колкото по-дълбоко в
земята се спуска човекът, толкова по-голям е поривът му към простор.
Така, независимо от бойния дух и ведростта, с която този марш цели да
вдъхне кураж и самочувствие на работниците, те знаят с душата и телата
си:
„Някъде под Перник – с челюсти железни/ – червеи прояждат/ пластовете черни... Пламват облаците/ над пещите доменни./ Перник се взира/ в лицата ни,/ сякаш да ни запомни.” (Иван Карадачки „Нула часа”)
Градът като присъствие в творчеството на българските поети е ту символичен, ту абстрактен или вселяващ заплаха. Ако Смирненски, Никола Вапцаров, Димчо Дебелянов виждат в неговите очертания лицемерието и самотата на вътрешния пейзаж на човека, за Гео Милев е място, заредено с напрежение, което ражда революция, за Вен Тин
например той е като родина, единствено възможното място за живот, икона
пред която се изповядва странна смесица от любово-омраза, за поетите,
възпели труда и живота под земята градът е място, което калява, място,
което внушава сила въпреки всичките си гротескни портрети, а може би
именно поради тях. За поети като Иван Карик, Иван Карадачки, Георги
Маринов, Любомир Христов, Ангел Малинов
градът е смесица от шум и шепот. За Карик е хлопатарен звън, разнесъл
през времето смеха на предците („Кукери”), за Карадачки е „град на огъня”,
където зад графиката на суровия контур се крие широко сърце, изпълнено с
нежност, за Георги Маринов е начин на живот, обич и мъка, изпълнили
дробовете на вътрешния душевен пейзаж. Трудно е да си представим
по-нежни метафори за пространство, в което човекът води живот на
къртица. Маринов одухотворява мината, тя е живо същество, събудено от
човека, сякаш за да го извиси и опровергае. Болката от края - „отива си мината”, „впрегнала
в дървеното свое вагонче/ последното морно руднично конче”. „Отива си
мината – майката наша/ с най-трудния хляб и горчивата чаша./ Но ние
оставаме – и носим цвете:/ един жив въглен, който пари ръцете”.
Любомир Христов допълва този образ с идеята, че заредени с тъмнина, в
душите на подземните хора е светло. Евстати Бурнаски споделя също
своята, изпълнена с болка и обич „Синовна изповед”: „Ала знам, че няма да си Перник,/ няма да си град и твърдина, ако твоят граовски вечерник/ не довява земна светлина!” Христо Крапер с вълнение добавя: „Ти
нямаш славата на Троя,/ на вечен Рим и на Багдад./ Сред хилядите – ти
си моят/ един-единствен, роден град./ Тук не за хубава Елена/ воюва
българският лъв -/ а за да бъде защитена/ честта на българската кръв.”
Образите,
които населяват пространството на този некрасив урбанистичен пейзаж, са
емблематичните за града – крепост на Кракра, заводите, които днес имат
вид на художествена инсталация - замръзнал на място добре организиран
хаос от метал, ламарина и бетон), мината, кукерите и тихите води на
Струма. Това са външните белези. Вътрешните пораждат двойственост.
Някога източник на сила и мъжество, днес просто артефакти на миналото,
външните белези са част от романтиката на едно непредставимо
пространство – това на промишления пейзаж, служещ като фон на живота,
който изглеждал невидим, и нежността на суровия дух, копаещ звездите.
„Вътрешните” образи – белезите на самотата, отчуждението, подлостта, лицемерието и фалша, изскачащи с насъскана алчност от пещерите на тъмната човешка природа, характерните за всяко множество – недоверие, омраза и нетърпимост „смъртни петна”* са вторият пласт образи. В тях се оглежда не просто този град, те са симптоми на всяка, уморена от себе си цивилизация. Има ги навсякъде. Но ги има и тук. По тях и си приличат всички градове на планетата, всеки душевен ландшафт е част от плътта на Молох** и Мамон***. Пространства, пълни с междуособиците на всички познати богове и душевни епоси, изскочили сякаш от митологиите на всички познати религии. Хора. Промишлени и планински пейзажи. Мъглявини и Млечни пътища. Вместилища на пръст и небе. Така са родени стихотворенията за града, които пораждат и потребност от слънце, и социална тъга. Но "покрай Струма е така: неясно до премала и донейде синьо в крайните квартали на дъжда" - ще напише с намигване поетесата Красимира Зафирова. И дори ще види как пчелата се замайва "над кехлибара на глухарчето и танцът й завинаги остава вписан в личните бижута на Бендида". Защото погледът на душата открадва пейзажи, а там, където минава река, се случват много невидими погледи и едва споделени с върха на тревата пътешествия... Нощем обаче, изскача болката, онзи остър хроничен "артрит на душата". И поетесата ще сподели с тревога "един град, който нощем не съществува и който денем бере душа под античните сводове на слънцето...", "наоколо е камък и суета", "историята клечи с изплезен език на отсрещните хълмове", "залезът над тоя град ме боли, болят ме звездите и вятърът ме боли". Тази болка стига до извода, че "днес градовете не съществуват, само местата им ни болят при залез и напролет от вятъра южен” – една поетична истина, която констатира, че превръщаме спомена в състарена монументалност, единствена светиня, пред която да сведем глава и да коленичим. А утрешните спомени са това, което ще сътворим днес. Защото всяко населено пространство само трябва да изгражда и отстоява своята същност, своите хълмове и падини, своето настояще и минало, своето значение и смисъл.
В стихотворенията на Ангел Малинов промишленият пейзаж вече се е превърнал в предпоставка за духовна ентропия, за „тревога с безброй метастази”... Тук „Струма като сводница пристъпяше на пръсти”, а мината „по-скоро символична, обръщаше наопаки града”. Един град, който работи нощем, който живее нощем, „град без фасада и жест”. Но болката и съпричастието към жителите му се провижда в щрихирането на пейзажа: „и хората – малки, подвижни вселени, събрани от кол и въже.” И всяка картина си има своето обяснение, своето продължение в живота, своя логичен отвесен ракурс: „И вечер умората кара мъжете да пият до смърт!/ А денем сам дяволът кара децата да правят войни./ И всичко си има градът – ресторанти,/Момичета скучни и делнични дни...”.
Пулсът
на поетите открива тревога. Тревогата от разпадането. Вътре в залеза на
своя собствен смисъл човекът върви с уморени пети и душа, разпиляна в
мрака като стъпкана книга. По нея се откриват някакви знаци – смях – ту
празен, ту изпълнен с надежда, ярост, причинена от бедност и мъка, обич
към познатите неща и агресия към тишината. Градът се асоциира с
нелогичност, вътре в душите порастват антонимични опозиции. Ако
историята на подземното минало разпалва огньовете на вярата, че
топлината излиза изпод ръцете на човека, врасналите в земята душевни
кълнове го правят по друг начин подземен. Еднообразният ден като
двутактов двигател отмерва стъпалата надолу, и нагоре. Злите демони на
скучния конвейер раждат многоглави чудовища. Тези, по които си приличат
всички градове. Диагнозата – недостиг на кислород, на душевен кислород.
Причината – загуба на смисъл. Дехуманизацията на „модерния” човек и
началото на неговия разпад. Смехът е нервен, разговорите накъсани,
властта и човека – вечни антагонисти, усмивките са от начупени стъкла и
могат да порежат даже сълза, отронена от неопитомено сърце. И в тази
суматоха от лирически и градски персонажи поетът търси някакъв мотив,
някакво обяснение, причина, или се опитва да погледне на чудовищата като
на малки деца, строени в непохватни редици, решили на всяка цена да
превземат слънцето. А слънцето за всяка душа е различно. Така уж
снизходително, но всъщност добронамерено Димитър Миланов ще се зачуди: „дали табаните над мината още димят,/ или дърветата цъфнали отминават в небето...”, а Първолета Маджарска, обобщавайки всички белези на града, ще се усмихне: „всемогъщият
бог Перун – с руно от облак и остен от светкавици,/ сякаш нанизва
миньорски лампи,/ като пуканки на граовска сурвакница”.
Градът
– обмислян и преживяван, щерна, в която валят различни по цвят дъждове,
а на дъното се събира разравяна почва. Провижда се зад стиховете -
силен и неподправен, една твърдина, която променя посоките. Земя, която „в кръвта ни е проникнала”, както пише поетът Славчо Чанев, „хляба си солим пак с нея и/ живи къртици, привикваме/ приживе да я приемаме”.
Градът е лично преживяна история, той е смислов код, който сам слага
отпечатък върху хората и в същото време сам той носи техните белези. Сив
или слънчев, той е душевно пространство, тревога и пристрастие. Още
Юрий Лотман, известният руски езиковед, семиотик и културолог отделя
особено внимание на града като текст. По този текст поколенията разчитат
духовната азбука на миналото, надничат в духовния манталитет на
предците си и вземайки частица от тази сакрална писменост, продължават
нататък през вековете и историята. А поетите, както заключава в
предговора на антологията поетесата Първолета Маджарска, „умеят да
проникват в човешките сърца, които като неизчерпаеми рудници съхраняват
неразкрити човешки съкровища. Защото пернишката душа е като галерия, в
която има и чист кюмюр и мергел, галерия, която води към слънцето.”
-------------------* ”Смъртни петна” – повест от Борис Христов.** Молох : 1. мит. Древен бог на слънцето, огъня и войната в семитската митология, на който се принасяли в жертва деца от знатни семейства, изгаряни върху жертвеници. 2. прен. Тиранична и безпощадна сила, която изисква пълно подчинение или непрекъснати човешки жертви.*** Мамон - древносирийски бог на парите и богатството. | |||||||||||||||
| |||||||||||||||
РОСИЦА АНГЕЛОВА:„ГАЛЕРИЯ КЪМ СЛЪНЦЕТО” – 80 СТИХОТВОРЕНИЯ И ПОЕМИ ЗА ПЕРНИК
http://literaturensviat.com/?p=14160
брой 11, юли 2009
брой 11, юли 2009
„ГАЛЕРИЯ КЪМ СЛЪНЦЕТО” – 80 СТИХОТВОРЕНИЯ И ПОЕМИ ЗА ПЕРНИК
носталгия по времето, романтизъм и социална тъга
Росица Ангелова
Отдавна дремеш тука скрит!
И като паметник забравен
С треви и бурен си покрит.”
Росица Ангелова
Градът в българската поезия е една
болезнена тема. Той е пространство с безброй опозиции – радост и болка,
пренаселеност и самота, настръхнали междуособици, породени от неправилно
разчитане на човешката същност, духовна бедност или мними богатства,
отчаяние и сила, агресия и страх. Градът е място, в което обитава
порокът, но и място, където човек придобива кураж и търпение. Това е
пространство, което не може да се радва единствено на оди, изпълнени с
преклонение и идеализация. Защото градовете са като хората, те са жив
организъм, който отразява духа, тревогите и надеждите, вярата и загубата
на смисъл, тъгата по отминалото време или по преходността, спомена за
историята, гордостта от спечелени битки и унижението от поругана
свобода. В този смисъл, всеки град е една книга, в която времето разчита
знаците на историята, културата и духа и открива живи въглени или сива
пепел.
„Галерия към слънцето” има свой конкретен противоречив подател – „градът на черното злато”, миньорският непоетичен Перник.
Правейки обзорен поглед върху издадените през последните 20 години сборници с поезия, мога да твърдя, че това са трудове, изцяло създадени от субективната преценка на съставителя и не би могло да бъде по друг начин, защото композирането на антологии е и въпрос на индивидуална творческа позиция. Според наличния словесен фонд, повечето писателски дружества в страната съставят регионални антологии. В част от тях са включени знакови имена за съответния край, в други липсват, поради лични предпочитания на съставителя, защото единни правила за книга с подобен характер не съществуват. Творческите съюзи гледат на тези антологии като на амбициозни проекти, които имат за цел да наложат своите автори като значими представители на съответното време. Това е деликатен въпрос, защото на „регионалните” антологии се гледа снизходително от литературната наука. Тази особеност обаче не отнема правото им на съществуване, защото отделния регион е микрофлората, клетката от дух, която изгражда цялото и е един естествен стремеж на региона да се обособи като значим.
Поетите и художниците са съществена част от визитната картичка на един град. Събрани в сборник, индивидуалните художествени достойнства на техните творби носят духовната вибрация на пространството, което обитават. В такъв смисъл подборът на ярки поетични гласове може да бъде амбиция за представяне на духовната физиономия на едно населено място, стига композирането и художествените достойнства на отделните творби да бъдат прецизирани, концептуални и запомнящи се.
Както в повечето антологии, тематично обединени от дадена идея, компромисът често намира място в полза на многогласието и не винаги е причина за намалена художественост. В този сборник, освен произведенията с безспорно литературно внушение са влезли и творби със занижен критерий за художественост, но допълващи с един неподправен щрих темата за града.
Като цяло сборникът има внушението на книга, която предлага един и емоционален, и умозрителен, и философски поглед към „урбанистичната” лирика.
Във време, когато Перник е упрекван, обиждан, подиграван и заклеймяван от политици, журналисти и шоумени като неграмотен, некултурен, съмнително интелигентен и с две думи – грозен за възприятията на съвършено изглеждащите останали български градове, такъв сборник е необходим. Необходим не толкова за повдигане на самочувствието на живеещите в него, колкото за използването му като източник на информация. Защото градът, в който някога са намерели препитание хора от цялата страна, хора, десетилетия наред работещи на метри под мъртвите, за да осигурят топлината на същата тази страна, има своята история, своята сила и мъжество, свой затрупан от въглищна прах романтизъм, своите адове под земята и своето катерене към слънцето.
Затова и заглавието на предговора, написан от съставителката Първолета Маджарска е „Перник в поезията”. Не просто „Градът” в поезията, а точно този град със суровия образ на свъсен мелез между шоп и граовец – една кръстоска, която предизвиква и снизходителна усмивка и страхопочитание. Градът като чистилище, като пречистване след допира с калта, град, чиито хора не са смирени, а вездесъщи, в главите им веят ветрове или припламват яростни огньове. Град, снабден с всичките урбанистични чудовища на времето и похитен от мечтата си за полет сред птиците или, както сполучливо Румен Шекерджиев го е нарекъл, „Град без летище”, а Максим Асенов с любов и съпричастие едновременно сурово и нежно го е кръстил „Галерия към слънцето”.
Сборникът следва хронологията на написването на творбите, което поставя в началото стихотворения от Иван Вазов, П. Р. Славейков, Христо Смирненски, Пеньо Пенев, Дора Габе.
Любопитно е, че още в края на по-миналия век (1874 година) Иван Вазов пише поемата „Самуил или мечтания за Перник”, където използва характерните за епохата звънки хиперболи и сравнения. За неговия поетичен усет градът, нягога „прочутий”, тъне в „печални съсипни”. Сякаш характерен с липсата на пейзаж, той изскача от времето „забравен”, „дивий”, а пътникът, минаващ през него, не се вълнува или диви на гледки и спомени. Но изведнъж камъните и скалите проговарят на лирическия герой и той си спомня за времето на болярина Кракра, за славните битки и поражението, след което натъжен възпява:
„О връх на Перник старославен,„Галерия към слънцето” има свой конкретен противоречив подател – „градът на черното злато”, миньорският непоетичен Перник.
Правейки обзорен поглед върху издадените през последните 20 години сборници с поезия, мога да твърдя, че това са трудове, изцяло създадени от субективната преценка на съставителя и не би могло да бъде по друг начин, защото композирането на антологии е и въпрос на индивидуална творческа позиция. Според наличния словесен фонд, повечето писателски дружества в страната съставят регионални антологии. В част от тях са включени знакови имена за съответния край, в други липсват, поради лични предпочитания на съставителя, защото единни правила за книга с подобен характер не съществуват. Творческите съюзи гледат на тези антологии като на амбициозни проекти, които имат за цел да наложат своите автори като значими представители на съответното време. Това е деликатен въпрос, защото на „регионалните” антологии се гледа снизходително от литературната наука. Тази особеност обаче не отнема правото им на съществуване, защото отделния регион е микрофлората, клетката от дух, която изгражда цялото и е един естествен стремеж на региона да се обособи като значим.
Поетите и художниците са съществена част от визитната картичка на един град. Събрани в сборник, индивидуалните художествени достойнства на техните творби носят духовната вибрация на пространството, което обитават. В такъв смисъл подборът на ярки поетични гласове може да бъде амбиция за представяне на духовната физиономия на едно населено място, стига композирането и художествените достойнства на отделните творби да бъдат прецизирани, концептуални и запомнящи се.
Както в повечето антологии, тематично обединени от дадена идея, компромисът често намира място в полза на многогласието и не винаги е причина за намалена художественост. В този сборник, освен произведенията с безспорно литературно внушение са влезли и творби със занижен критерий за художественост, но допълващи с един неподправен щрих темата за града.
Като цяло сборникът има внушението на книга, която предлага един и емоционален, и умозрителен, и философски поглед към „урбанистичната” лирика.
Във време, когато Перник е упрекван, обиждан, подиграван и заклеймяван от политици, журналисти и шоумени като неграмотен, некултурен, съмнително интелигентен и с две думи – грозен за възприятията на съвършено изглеждащите останали български градове, такъв сборник е необходим. Необходим не толкова за повдигане на самочувствието на живеещите в него, колкото за използването му като източник на информация. Защото градът, в който някога са намерели препитание хора от цялата страна, хора, десетилетия наред работещи на метри под мъртвите, за да осигурят топлината на същата тази страна, има своята история, своята сила и мъжество, свой затрупан от въглищна прах романтизъм, своите адове под земята и своето катерене към слънцето.
Затова и заглавието на предговора, написан от съставителката Първолета Маджарска е „Перник в поезията”. Не просто „Градът” в поезията, а точно този град със суровия образ на свъсен мелез между шоп и граовец – една кръстоска, която предизвиква и снизходителна усмивка и страхопочитание. Градът като чистилище, като пречистване след допира с калта, град, чиито хора не са смирени, а вездесъщи, в главите им веят ветрове или припламват яростни огньове. Град, снабден с всичките урбанистични чудовища на времето и похитен от мечтата си за полет сред птиците или, както сполучливо Румен Шекерджиев го е нарекъл, „Град без летище”, а Максим Асенов с любов и съпричастие едновременно сурово и нежно го е кръстил „Галерия към слънцето”.
Сборникът следва хронологията на написването на творбите, което поставя в началото стихотворения от Иван Вазов, П. Р. Славейков, Христо Смирненски, Пеньо Пенев, Дора Габе.
Любопитно е, че още в края на по-миналия век (1874 година) Иван Вазов пише поемата „Самуил или мечтания за Перник”, където използва характерните за епохата звънки хиперболи и сравнения. За неговия поетичен усет градът, нягога „прочутий”, тъне в „печални съсипни”. Сякаш характерен с липсата на пейзаж, той изскача от времето „забравен”, „дивий”, а пътникът, минаващ през него, не се вълнува или диви на гледки и спомени. Но изведнъж камъните и скалите проговарят на лирическия герой и той си спомня за времето на болярина Кракра, за славните битки и поражението, след което натъжен възпява:
Отдавна дремеш тука скрит!
И като паметник забравен
С треви и бурен си покрит.”
След Вазов, Петко Славейков продължава да
копае в историята, за да извади с длетото на словото очертанията на
липсващия пейзаж. В стила на народната песен той разказва за епичните
битки на Кракра с византийците в едноименната си поема от 1886 година.
Наричането и характерната лексика за юнашкия епос рисуват града като „стена твърда”, а воеводата Кракра като „пръв юнак сред юнаци”.
Поемата е изградена на основата на диалога между бранителя на крепостта
и византийския император, които сякаш обговарят това, което ще
последва. Така героизмът и храбростта са облечени в думи, а стила на
народната песен отпраща историческия факт в атмосферата на легендарност,
като поставя на Кракра героичния ореол на митическо същество.
Към този исторически образ се връщат по-късно и други автори, намерили място в сборника, но в по-голяма степен в него е отделено място за метафорите, родени от темата за „черното злато”. „Лесно се пише за морето – казва поетът Георги Маринов, – но я измисли метафора за рудник… Нужна е и болка, и въображение, за да си представиш, че вагонетките с въглища летят към звездите.”
Още в далечната 1915 година в изданието „Нова песнопойка”, която съдържа „най-хубавите старовремски любовни, харамийски (хайдушки) и сватбарски песни” е отпечатана и изпята песента на Стойне Банов от село Мошино: „За работниците рудничари”. Темата на тази песен е подета през 1921 година от Смирненски в стихотворението „Въглекопач”. В сборника под линия е изнесено пояснението, че Христо Смирненски със свои приятели е идвал в Перник, където е слязъл в рудник „Бели брег”. Така се ражда знаменитото стихотворение „Въглекопач”. И ако Стойне Банов изпява: „Като къртица ден и нощ, ний своя гроб самички си копаем”, то Въглекопачът на Смирненски ни кара да наведем още по-ниско глави и да затаим дъх, защото е мрачна утробата на „хищната майка земя”, а в нея „тела полуголи се гърчат зад черни стени” в студените бездни на безкрайния мрак. Стихотворението на Смирненски е сякаш изскочило от платната на Бош или от графиките на Дюрер – натурализъм и експресия, събрани в „протеста” за слънце и героизма на робския миньорски труд, доведен до себеотрицание, граничещо с гротеска.
По текст на Димитър Петков и музика на Добри Христов е създаден „Химн на пернишките миньори”, изпълнен за първи път през 1929 година. Той става официален марш на българските рудничари. Сякаш колкото по-дълбоко в земята се спуска човекът, толкова по-голям е поривът му към простор. Така независимо от бойния дух и ведростта, с която този марш цели да вдъхне кураж и самочувствие на работниците, те знаят с душата и телата си:
„Някъде под Перник – с челюсти железни / – червеи прояждат / пластовете черни…
Пламват облаците / над пещите доменни. / Перник се взира / в лицата ни, / сякаш да ни запомни.” Иван Карадачки „Нула часа”
Градът като присъствие в творчеството на българските поети е ту символичен, ту абстрактен или вселяващ заплаха. Ако Смирненски, Вапцаров, Димчо Дебелянов виждат в неговите очертания лицемерието и самотата на вътрешния пейзаж на човека, за Гео Милев е място заредено с напрежение, което ражда революция, за Вен Тин например той е като родина, единствено възможното място за живот, икона, пред която се изповядва странна смесица от любово-омраза, за поетите, възпели труда и живота под земята, градът е място, което калява, място, което внушава сила въпреки всичките си гротескни портрети, а може би именно поради тях. За поети като Иван Карик, Иван Карадачки, Георги Маринов, Любомир Христов, Ангел Малинов градът е смесица от шум и шепот. За Карик е хлопатарен звън, разнесъл през времето смеха на предците („Кукери”), за Карадачки е „град на огъня”, където зад графиката на суровия контур се крие широко сърце, изпълнено с нежност, за Георги Маринов е начин на живот, обич и мъка, изпълнили дробовете на вътрешния душевен пейзаж. Трудно е да си представим по-нежни метафори за пространство, в което човекът води живот на къртица. Маринов одухотворява мината, тя е живо същество, събудено от човека, сякаш за да го извиси и опровергае. Болката от края – „отива си мината”, „впрегнала в дървеното свое вагонче / последното морно руднично конче”. „Отива си мината – майката наша / с най-трудния хляб и горчивата чаша. / Но ние оставаме – и носим цвете: / един жив въглен, който пари ръцете”. Любомир Христов допълва този образ с идеята, че заредени с тъмнина, в душите на подземните хора е светло. Евстати Бурнаски споделя също своята, изпълнена с болка и обич „Синовна изповед”: „Ала знам, че няма да си Перник, / няма да си град и твърдина, / ако твоят граовски вечерник / не довява земна светлина!” Христо Крапер с вълнение добавя: „Ти нямаш славата на Троя, / на вечен Рим и на Багдат. / Сред хилядите – ти си моят / един-единствен, роден град. / Тук не за хубава Елена / воюва българският лъв – / а за да бъде защитена / честта на българската кръв.”
Образите, които населяват пространството на този некрасив урбанистичен пейзаж са емблематичните за града – крепост на Кракра, заводите, които днес имат вид на художествена инсталация – замръзнал на място добре-организиран хаос от метал, ламарина и бетон), мината, кукерите и тихите води на Струма. Това са външните белези. Вътрешните пораждат двойнственост. Някога източник на сила и мъжество, днес просто артефакти на миналото, външните белези са част от романтиката на едно непредставимо пространство – това на промишления пейзаж, служещ като фон на живота, който изглеждал невидим, и нежността на суровия дух, копаещ звездите.
„Вътрешните” образи – белезите на самотата, отчуждението, подлостта, лицемерието и фалша, изскачащи с насъскана алчност от пещерите на тъмната човешка природа, характерните за всяко множество – недоверие, омраза и нетърпимост „смъртни петна”(1) са вторият пласт образи. В тях се оглежда не просто този град, те са симптоми на всяка уморена от себе си цивилизация. Има ги навсякъде. Но ги има и тук. По тях и си приличат всички градове на планетата, всеки душевен ландшафт е част от плътта на Молох(2) и Мамон(3). Пространства, пълни с междуособиците на всички познати богове и душевни епоси, изскочили сякаш от митологиите на всички познати религии. Хора. Промишлени и планински пейзажи. Мъглявини и Млечни пътища. Вместилища на пръст и небе.
Така са родени стихотворенията за града, които пораждат и потребност от слънце, и социална тъга. Но «покрай Струма е така: неясно до премала и донейде синьо в крайните квартали на дъжда» – ще напише с намигване поетесата Красимира Зафирова. И дори ще види как пчелата се замайва «над кехлибара на глухарчето и танцът й завинаги остава вписан в личните бижута на Бендида». Защото погледът на душата открадва пейзажи, а там, където минава река, се случват много невидими погледи и едва споделени с върха на тревата пътешествия… Нощем, обаче, изскача болката, онзи остър хроничен «артрит на душата». И поетесата ще сподели с тревога «един град, който нощем не съществува и който денем бере душа под античните сводове на слънцето…», «наоколо е камък и суета», «историята клечи с изплезен език на отсрещните хълмове», «залезът над тоя град ме боли, болят ме звездите и вятърът ме боли». Тази болка стига до извода, че „днес градовете не съществуват, само местата им ни болят при залез и напролет от вятъра южен” – една поетична истина, която констатира, че превръщаме спомена в състарена монументалност, единствена светиня, пред която да сведем глава и да коленичим. А утрешните спомени са това, което ще сътворим днес. Защото всяко населено пространство само трябва да изгражда и отстоява своята същност, своите хълмове и падини, своето настояще и минало, своето значение и смисъл.
В стихотворенията на Ангел Малинов промишленият пейзаж вече се е превърнал в предпоставка за духовна ентропия, за „тревога с безброй метастази”… Тук „Струма като сводница пристъпяше на пръсти”, а мината „по-скоро символична, обръщаше наопаки града”. Един град, който работи нощем, който живее нощем, „град без фасада и жест”. Но болката и съпричастието към жителите му се провижда в щрихирането на пейзажа: „и хората – малки, подвижни вселени, събрани от кол и въже.” И всяка картина си има своето обяснение, своето продължение в живота, своя логичен отвесен ракурс: „И вечер умората кара мъжете да пият до смърт! / А денем сам дяволът кара децата да правят войни. / И всичко си има градът – ресторанти, / Момичета скучни и делнични дни…”.
Пулсът на поетите открива тревога. Тревогата от разпадането. Вътре в залеза на своя собствен смисъл човекът върви с уморени пети и душа, разпиляна в мрака като стъпкана книга. По нея се откриват някакви знаци – смях – ту празен, ту изпълнен с надежда, ярост, причинена от бедност и мъка, обич към познатите неща и агресия към тишината. Градът се асоциира с нелогичност, вътре в душите порастват антонимични опозиции. Ако историята на подземното минало разпалва огньовете на вярата, че топлината излиза изпод ръцете на човека, врасналите в земята душевни кълнове го правят по друг начин подземен. Еднообразният ден като двутактов двигател отмерва стъпалата надолу, и нагоре. Злите демони на скучния конвейер раждат многоглави чудовища. Тези, по които си приличат всички градове. Диагнозата – недостиг на кислород, на душевен кислород. Причината – загуба на смисъл. Дехуманизацията на „модерния” човек и началото на неговия разпад. Смехът е нервен, разговорите накъсани, властта и човека – вечни антагонисти, усмивките са от начупени стъкла и могат да порежат даже сълза, отронена от неопитомено сърце. И в тази суматоха от лирически и градски персонажи, поетът търси някакъв мотив, някакво обяснение, причина, или се опитва да погледне на чудовищата като на малки деца, строени в непохватни редици, решили на всяка цена да превземат слънцето. А слънцето за всяка душа е различно. Така уж снизходително, но всъщност добронамерено Димитър Миланов ще се зачуди: „дали табаните над мината още димят, / или дърветата цъфнали отминават в небето…”, а Първолета Маджарска, обобщавайки всички белези на града, ще се усмихне: „всемогъщият бог Перун – с руно от облак и остен от светкавици, / сякаш нанизва миньорски лампи, / като пуканки на граовска сурвакница”.
Градът – обмислян и преживяван, щерна, в която валят различни по цвят дъждове, а на дъното се събира разравяна почва. Провижда се зад стиховете силен и неподправен, една твърдина, която променя посоките. Земя, която „в кръвта ни е проникнала”, както пише поетът Славчо Чанев, „хляба си солим пак с нея и / живи къртици, привикваме / приживе да я приемаме”. Градът е лично преживяна история, той е смислов код, който сам слага отпечатък върху хората и в същото време сам той носи техните белези. Сив или слънчев, той е душевно пространство, тревога и пристрастие. Още Юрий Лотман, известният руски езиковед, семиотик и културолог отделя особено внимание на града като текст. По този текст поколенията разчитат духовната азбука на миналото, надничат в духовния манталитет на предците си и вземайки частица от тази сакрална писменост, продължават нататък през вековете и историята. А поетите, както заключава в предговора на антологията поетесата Първолета Маджарска, „умеят да проникват в човешките сърца, които като неизчерпаеми рудници съхраняват неразкрити човешки съкровища. Защото пернишката душа е като галерия, в която има и чист кюмюр и мергел, галерия, която води към слънцето.”
Към този исторически образ се връщат по-късно и други автори, намерили място в сборника, но в по-голяма степен в него е отделено място за метафорите, родени от темата за „черното злато”. „Лесно се пише за морето – казва поетът Георги Маринов, – но я измисли метафора за рудник… Нужна е и болка, и въображение, за да си представиш, че вагонетките с въглища летят към звездите.”
Още в далечната 1915 година в изданието „Нова песнопойка”, която съдържа „най-хубавите старовремски любовни, харамийски (хайдушки) и сватбарски песни” е отпечатана и изпята песента на Стойне Банов от село Мошино: „За работниците рудничари”. Темата на тази песен е подета през 1921 година от Смирненски в стихотворението „Въглекопач”. В сборника под линия е изнесено пояснението, че Христо Смирненски със свои приятели е идвал в Перник, където е слязъл в рудник „Бели брег”. Така се ражда знаменитото стихотворение „Въглекопач”. И ако Стойне Банов изпява: „Като къртица ден и нощ, ний своя гроб самички си копаем”, то Въглекопачът на Смирненски ни кара да наведем още по-ниско глави и да затаим дъх, защото е мрачна утробата на „хищната майка земя”, а в нея „тела полуголи се гърчат зад черни стени” в студените бездни на безкрайния мрак. Стихотворението на Смирненски е сякаш изскочило от платната на Бош или от графиките на Дюрер – натурализъм и експресия, събрани в „протеста” за слънце и героизма на робския миньорски труд, доведен до себеотрицание, граничещо с гротеска.
По текст на Димитър Петков и музика на Добри Христов е създаден „Химн на пернишките миньори”, изпълнен за първи път през 1929 година. Той става официален марш на българските рудничари. Сякаш колкото по-дълбоко в земята се спуска човекът, толкова по-голям е поривът му към простор. Така независимо от бойния дух и ведростта, с която този марш цели да вдъхне кураж и самочувствие на работниците, те знаят с душата и телата си:
„Някъде под Перник – с челюсти железни / – червеи прояждат / пластовете черни…
Пламват облаците / над пещите доменни. / Перник се взира / в лицата ни, / сякаш да ни запомни.” Иван Карадачки „Нула часа”
Градът като присъствие в творчеството на българските поети е ту символичен, ту абстрактен или вселяващ заплаха. Ако Смирненски, Вапцаров, Димчо Дебелянов виждат в неговите очертания лицемерието и самотата на вътрешния пейзаж на човека, за Гео Милев е място заредено с напрежение, което ражда революция, за Вен Тин например той е като родина, единствено възможното място за живот, икона, пред която се изповядва странна смесица от любово-омраза, за поетите, възпели труда и живота под земята, градът е място, което калява, място, което внушава сила въпреки всичките си гротескни портрети, а може би именно поради тях. За поети като Иван Карик, Иван Карадачки, Георги Маринов, Любомир Христов, Ангел Малинов градът е смесица от шум и шепот. За Карик е хлопатарен звън, разнесъл през времето смеха на предците („Кукери”), за Карадачки е „град на огъня”, където зад графиката на суровия контур се крие широко сърце, изпълнено с нежност, за Георги Маринов е начин на живот, обич и мъка, изпълнили дробовете на вътрешния душевен пейзаж. Трудно е да си представим по-нежни метафори за пространство, в което човекът води живот на къртица. Маринов одухотворява мината, тя е живо същество, събудено от човека, сякаш за да го извиси и опровергае. Болката от края – „отива си мината”, „впрегнала в дървеното свое вагонче / последното морно руднично конче”. „Отива си мината – майката наша / с най-трудния хляб и горчивата чаша. / Но ние оставаме – и носим цвете: / един жив въглен, който пари ръцете”. Любомир Христов допълва този образ с идеята, че заредени с тъмнина, в душите на подземните хора е светло. Евстати Бурнаски споделя също своята, изпълнена с болка и обич „Синовна изповед”: „Ала знам, че няма да си Перник, / няма да си град и твърдина, / ако твоят граовски вечерник / не довява земна светлина!” Христо Крапер с вълнение добавя: „Ти нямаш славата на Троя, / на вечен Рим и на Багдат. / Сред хилядите – ти си моят / един-единствен, роден град. / Тук не за хубава Елена / воюва българският лъв – / а за да бъде защитена / честта на българската кръв.”
Образите, които населяват пространството на този некрасив урбанистичен пейзаж са емблематичните за града – крепост на Кракра, заводите, които днес имат вид на художествена инсталация – замръзнал на място добре-организиран хаос от метал, ламарина и бетон), мината, кукерите и тихите води на Струма. Това са външните белези. Вътрешните пораждат двойнственост. Някога източник на сила и мъжество, днес просто артефакти на миналото, външните белези са част от романтиката на едно непредставимо пространство – това на промишления пейзаж, служещ като фон на живота, който изглеждал невидим, и нежността на суровия дух, копаещ звездите.
„Вътрешните” образи – белезите на самотата, отчуждението, подлостта, лицемерието и фалша, изскачащи с насъскана алчност от пещерите на тъмната човешка природа, характерните за всяко множество – недоверие, омраза и нетърпимост „смъртни петна”(1) са вторият пласт образи. В тях се оглежда не просто този град, те са симптоми на всяка уморена от себе си цивилизация. Има ги навсякъде. Но ги има и тук. По тях и си приличат всички градове на планетата, всеки душевен ландшафт е част от плътта на Молох(2) и Мамон(3). Пространства, пълни с междуособиците на всички познати богове и душевни епоси, изскочили сякаш от митологиите на всички познати религии. Хора. Промишлени и планински пейзажи. Мъглявини и Млечни пътища. Вместилища на пръст и небе.
Така са родени стихотворенията за града, които пораждат и потребност от слънце, и социална тъга. Но «покрай Струма е така: неясно до премала и донейде синьо в крайните квартали на дъжда» – ще напише с намигване поетесата Красимира Зафирова. И дори ще види как пчелата се замайва «над кехлибара на глухарчето и танцът й завинаги остава вписан в личните бижута на Бендида». Защото погледът на душата открадва пейзажи, а там, където минава река, се случват много невидими погледи и едва споделени с върха на тревата пътешествия… Нощем, обаче, изскача болката, онзи остър хроничен «артрит на душата». И поетесата ще сподели с тревога «един град, който нощем не съществува и който денем бере душа под античните сводове на слънцето…», «наоколо е камък и суета», «историята клечи с изплезен език на отсрещните хълмове», «залезът над тоя град ме боли, болят ме звездите и вятърът ме боли». Тази болка стига до извода, че „днес градовете не съществуват, само местата им ни болят при залез и напролет от вятъра южен” – една поетична истина, която констатира, че превръщаме спомена в състарена монументалност, единствена светиня, пред която да сведем глава и да коленичим. А утрешните спомени са това, което ще сътворим днес. Защото всяко населено пространство само трябва да изгражда и отстоява своята същност, своите хълмове и падини, своето настояще и минало, своето значение и смисъл.
В стихотворенията на Ангел Малинов промишленият пейзаж вече се е превърнал в предпоставка за духовна ентропия, за „тревога с безброй метастази”… Тук „Струма като сводница пристъпяше на пръсти”, а мината „по-скоро символична, обръщаше наопаки града”. Един град, който работи нощем, който живее нощем, „град без фасада и жест”. Но болката и съпричастието към жителите му се провижда в щрихирането на пейзажа: „и хората – малки, подвижни вселени, събрани от кол и въже.” И всяка картина си има своето обяснение, своето продължение в живота, своя логичен отвесен ракурс: „И вечер умората кара мъжете да пият до смърт! / А денем сам дяволът кара децата да правят войни. / И всичко си има градът – ресторанти, / Момичета скучни и делнични дни…”.
Пулсът на поетите открива тревога. Тревогата от разпадането. Вътре в залеза на своя собствен смисъл човекът върви с уморени пети и душа, разпиляна в мрака като стъпкана книга. По нея се откриват някакви знаци – смях – ту празен, ту изпълнен с надежда, ярост, причинена от бедност и мъка, обич към познатите неща и агресия към тишината. Градът се асоциира с нелогичност, вътре в душите порастват антонимични опозиции. Ако историята на подземното минало разпалва огньовете на вярата, че топлината излиза изпод ръцете на човека, врасналите в земята душевни кълнове го правят по друг начин подземен. Еднообразният ден като двутактов двигател отмерва стъпалата надолу, и нагоре. Злите демони на скучния конвейер раждат многоглави чудовища. Тези, по които си приличат всички градове. Диагнозата – недостиг на кислород, на душевен кислород. Причината – загуба на смисъл. Дехуманизацията на „модерния” човек и началото на неговия разпад. Смехът е нервен, разговорите накъсани, властта и човека – вечни антагонисти, усмивките са от начупени стъкла и могат да порежат даже сълза, отронена от неопитомено сърце. И в тази суматоха от лирически и градски персонажи, поетът търси някакъв мотив, някакво обяснение, причина, или се опитва да погледне на чудовищата като на малки деца, строени в непохватни редици, решили на всяка цена да превземат слънцето. А слънцето за всяка душа е различно. Така уж снизходително, но всъщност добронамерено Димитър Миланов ще се зачуди: „дали табаните над мината още димят, / или дърветата цъфнали отминават в небето…”, а Първолета Маджарска, обобщавайки всички белези на града, ще се усмихне: „всемогъщият бог Перун – с руно от облак и остен от светкавици, / сякаш нанизва миньорски лампи, / като пуканки на граовска сурвакница”.
Градът – обмислян и преживяван, щерна, в която валят различни по цвят дъждове, а на дъното се събира разравяна почва. Провижда се зад стиховете силен и неподправен, една твърдина, която променя посоките. Земя, която „в кръвта ни е проникнала”, както пише поетът Славчо Чанев, „хляба си солим пак с нея и / живи къртици, привикваме / приживе да я приемаме”. Градът е лично преживяна история, той е смислов код, който сам слага отпечатък върху хората и в същото време сам той носи техните белези. Сив или слънчев, той е душевно пространство, тревога и пристрастие. Още Юрий Лотман, известният руски езиковед, семиотик и културолог отделя особено внимание на града като текст. По този текст поколенията разчитат духовната азбука на миналото, надничат в духовния манталитет на предците си и вземайки частица от тази сакрална писменост, продължават нататък през вековете и историята. А поетите, както заключава в предговора на антологията поетесата Първолета Маджарска, „умеят да проникват в човешките сърца, които като неизчерпаеми рудници съхраняват неразкрити човешки съкровища. Защото пернишката душа е като галерия, в която има и чист кюмюр и мергел, галерия, която води към слънцето.”
(1) „Смъртни петна” – повест от Борис Христов. Обратно в текста
(2) Молох – 1. мит. Древен бог на слънцето, огъня и войната в семитската митология, на който се принасяли в жертва деца от знатни семейства, изгаряни върху жертвеници. 2. прен. Тиранична и безпощадна сила, която изисква пълно подчинение или непрекъснати човешки жертви. Обратно в текста
(3) Мамон – древносирийски бог на парите и богатството. Обратно в текста
(2) Молох – 1. мит. Древен бог на слънцето, огъня и войната в семитската митология, на който се принасяли в жертва деца от знатни семейства, изгаряни върху жертвеници. 2. прен. Тиранична и безпощадна сила, която изисква пълно подчинение или непрекъснати човешки жертви. Обратно в текста
(3) Мамон – древносирийски бог на парите и богатството. Обратно в текста
РОСИЦА АНГЕЛОВА: „Ще се видим в Рая” – образи и мотиви в поетичната книга на Първолета Маджарска
http://rossiangelova.blogspot.com/2010/11/blog-post_08.html
„Ще се видим в Рая” – образи и мотиви в поетичната книга на Първолета Маджарска
За първата книга на Първолета Маджарска „Ангел с ахилесова пета”, поетът Иван Хранов пише:
„Дебютната
стихосбирка на Първолета Маджарска по странен начин ми напомни един
израз на древен мъдрец: „ Не забравяйте, че всеки светец има минало, а
всеки грешник бъдеще”.
Затова и Първолета се вглежда в дуалния свят на нашето емоционално съществуване :
„ Виж ангел с ахилесова пета / и дявол с ореола на светец/”
Във втората си книга "Живей сега!" - Маджарска „ топли ръцете си над огнището на слънчогледите”. Слънцето е „жълт клоун”,
луната е заплетена в косите. Играе с опозициите : земя-небе,
слънце-луна, дървета-скитници. Рисува картини и шепне. С тази книга
поетесата призовава към усещането на мига, към това – всяка картина в
палитрата на живота да бъде уловена още в мига на случването.
Третата й книга „Детето плаче като бог” осмисля живота като „дълго пътуване към вратата, която зее винаги отворена”, като „тъга от настъпващата вечер на зимата”, но също и като „приближаването към себе си”.
„ Децата ми напомнят, че има бъдеще”
– казва Първолета. Такива деца са и книгите – копнежът на сърцето да
остане в топлината на стряхата, да не разпилее съкровищата на душата си
като есенни листа, а да ги запази за времето.
Какво да очаква читателят от настоящата книга на Първолета „ Ще се видим в Рая”?
За мен тази книга е едно своеобразно продължение на „Детето плаче като бог”.
Тук продължава мисловният диалог с Господ. Или по-скоро монолог.
Монолог, в който лирическият субект се лута между двете възможни
светоусещания – да оправдае Бог в себе си или да Го обвини. Авторката прави едновременно и двете като започва книгата
си предизвикателно. Въпреки, че бродира меки, милостиви думи, зад тях
прозира горчивината , с която посмява да учи Бог как да постъпва, прави
го длъжник на човека, за да му напомни как да разчита човешките
послания: „ научи се да разчиташ глаголицата на пушеците от комините и да мърдаш с устни, сричайки буквара на земните послания”.
Гневът
зад тези, напредени като с хурка, но настръхнали в своята категоричност
метафори, е стаен. Закарфичена в надеждата, че човек има право да се
възпротиви на Господ, да Му поиска сметка, глаголицата на душата търси в
същия миг приласкаване, разбиране и утеха от същия този Господ. Само че
не си го позволява. Защото Господът е разпръснат на малки късчета в
картините от думи, но стои дистанциран. Прави нещо, движи се,
присъства... но отдалече. Ето какво научаваме за Него от картините:
„ Сигурно вече има перде от облаци върху очите си...”;
„... прави топчета от звезди и ги хвърля”...;
„сякаш Господ с руно от облак и остен от светкавица,
залъгва глада си, всмуквайки земни души и плюейки ядосано дъжд.”;
„На светкавица нанизва като пуканки на сурвакница небесата”;
„Господ е надебелял и едва се побира в напращелите си дрехи”;
„Видях Господ да огражда със облачни скали Вселената”;
„ Господ пак се е вдетинил...”;
„Господ е човек, само дето душата му е вечна и брадата му расте бавно”.
Кой би се уплашил от такъв Бог?! Та той в същото време е опитомен. Дори „всмуквайки земни души” да „плюе ядосано дъжд”, „Дядо
му взема мярка, размерва с аршин небесния десен и скоро ще го зарадва с
нови одежди: с рунтава овчарска аба, с потури от шаяка на облаците, с
мека шапка и щавени опинци...” И виждаме тук един Дядо, много
по-могъщ от Бог. Той се грижи за светуването така, че където и да
попаднат погледът или душата на човек, да се чувстват уютно. Дори
полегнал на ръцете на неговата грижа сам Бог сякаш кърпи с игла небето и
ситни радомирска ръченица. Понякога Бог така се снишава, че заприличва
на дете. Играе си по детски с лопатката на луната и „гребе звездните пясъци на вселената”, „за да прави замъци и пътища”.
Тези разбъркани рисунки на Бога напомнят, че реалността е такава,
каквато си я представим. А светът е това, в което вярваме. Веднъж
черно-бял, друг път цветен. Казваш : „Бог е несправедлив” и Бог е несправедлив, казваш : „Бог е добър” и Бог наистина е добър. По метода на имитативната магия – усмихнеш ли се на едно огледало и огледалото ще ти се усмихне.
Що
се отнася до езика, на който авторката ни превежда уроците на душата,
той е по-скоро език на кратката художествена приказка на границата между
фолклор и вълшебство, които открехват вратата към поезията. Оттам
наистина надничат живописни образи, оживяват картини, наблюдения,
художествени регистрации на действителността, случки, изпълнени с
образи, от които като читател очаквам да се случи нещо. Да станат
подпорка за надничане отвъд тях, да бъдат начало на провиждане зад
мъглата от облаци, където е позициониран Бог. Дори самата авторка усеща
Рая като място, в което „сладко ще си поприказваме”.
Бих добавила : „а може би сладко ще си помълчим, знае ли човек”! С
прозренията и думите никога не се знае. Художественият език на П.
Маджарска има склонността към събирането на мисълта в сентенция. Но дори
тези сентенции са също кратки прози:
„ Само влюбената душа е вечна”;
„Щастието не е крайна спирка, а начин на дълго пътуване към себе си”.
Понякога авторката си служи с една „кръгла” рамка за начало и финал на художествения текст. Така например :
„ По керемидите на старата къща прорасна трева и слънчоглед поникна...”
След това се появява хлапето, „ което открива светлината по свой начин” и това е достатъчно, за да се насити веднага езикът с поетични вибрации. Но по-нататък продължава р а з к а з а. В две изречения – момчето пораства, влюбва се и пристига вкъщи „ с букетче диви ягоди”. А отново по керемидите на „старата ни къща” поникна слънчоглед / и замъглените, запредени прозорци потънаха навеки във трева...” Може би – приказката за спящата царкиня, разказана наобратно.
Вълшебните
приказки са къде нарочна, къде интуитивна основа за много поетични
асоциации. Но тъй като този сюжет тук също е приказка (което се разбира и
от различните глаголни времена, с които е разказана), си мисля, че е
приказка за Зеления принц, който целувайки по рамото момичето на пътя,
отнася със себе си поетично-дефибрилираното си сърце, но природата ще
реагира светкавично-бързо и по керемидите на старата къща веднага ще
поникнат слънчогледи ( защото обичта не може да се скрие от никого,
най-малкото от една стара къща), а надолу към прозорците ще се спусне
трева, докато дойде моментът със Събуждането. Или с Пробуждането. Защото
смисълът на тревата е в инкубационния период, когато любовта ще покълне
в сърцето. Защото тя е символ на живота, дошъл чрез смъртта. Или чрез
мнимата смърт ( която трае само сто години). Затова не бихме се
разтревожили, ако ни хрумне, че :
„Господ
пак се е вдетинил
и като малката кибритопродавачка –
пали клечките на земните души
и ги хвърля,
а ние вярваме в падащи звезди
и си пожелаваме нещо тайно.”
Ако
поставим една до друга в художествен план всички книги на Първолета, ще
видим една нишка от метафори, мотиви и търсения, които тръгват от Бог и
стигат до Бог. Тръгват от ахилесовите пети на ангелите и дяволските
ореоли, през съзерцанието на мига, когато ще възкликне: „Живей сега, когато още можеш да пиеш слънце в чашата си сутрин...”, вървейки по трънливия път от дъното на болката в „Детето плаче като бог”, до своеобразното й продължение в ироничното предположение : „Ще се видим в Рая”.
Но
заедно с болката от опита за осмисляне на света, у читателя остава
вкусът за нещо неосъществено, за някаква пропусната мечта, за простор,
който въпреки небесната си същност стои арестуван в клетката на
човешкото съмнение: „ Бог не ни е дал криле”. Казано
е с горчивина. Всъщност – дано е казано с горчивина. Защото, ако е
съждение, богът у мен, който има навика да плаче като дете, би се
натъжил.
Човекът е смишен : „Накуцва, ходи и пълзи”,
забравяйки за крилете си. Само, че нали светът е такъв, какъвто е цвета
на очите, които го гледат. Защото как иначе бихме се задържали толкова
дълго време във въздуха, попивайки стихове, макар и стъпили здраво на
нозете си. И финалът на стихотворението „Мишките” , според мен, е в средата :
„ Всеки ден
правим своя скок към слънцето,
защото синевата
започва на педя от земята”.
Всъщност тези два реда са достатъчни за цяло стихотворение.
Връщам се отново на охудожествения спор на Първолета с Господ, и пак изплува образ от предната й книга:
„ Не е ли Господ един вдетинен мъдрец,
който реди пъзели със звезден пясък в небесното корито.
Облегнат на терасата на облака,
Той топва сламка в чашата на хаоса
и пуска слънчеви мехури.”
Лирическата
героиня ми заприличва на героиня от приказка. Обикаля в кръг, стъпва
нетърпеливо от крак на крак, а търси покой. Търси обич. Чука на една
врата, която по право винаги е отворена. Но сякаш инстинктът й да стои
нащрек я възпира да влезе вътре. Затова стои на прага и си играе с
представите за Господ. Това е опасна игра. Защото иронията ни помага
временно. Тя е като погрешно лекарство, защото стреля по мишена, която е
равна на безкрайността. Значи – равна на нас. Тоест – стреляме в себе
си.
Изглежда
така, сякаш светът си е достатъчно подреден и само Господ размества
местата на елементите и създава безпокойства. Но тъй като ние сме част
от този божествен хаос, а значи и негови причинители, в един миг
сетивата се уморяват да противоречат на себе си, а тогава, можеби
въздъхват поетично така, както го прави и Георги Константинов, когато
казва : „ Колко е хубав светът, когато наоколо няма хора”. А Първолета възкликва:
„Трудно ви откривам, хора! / Загубихте се в тъмното, /светулките ви избледняха.”
Достатъчно
ясна картина – за да усетим очуждението си един от друг, разноезичието
на душите си, статичното електричество на най-ярките си цветове – гневът
и страстта към себе си, правейки ни невидими един за друг или видими,
но с отрицателен знак. Затова не е нужен въпрос: „Къде сте , хора?”
Достатъчно е споделеното „трудно ви откривам...”
Въпреки богатата палитра от емоционални взаимоотношения
с Бога, поетесата намира начин, по който да Го приеме, да Го обикне и
да провиди през Него в хората. Тя го смалява. Превръща го в дете. Но
вече не иронично, а ласкаво. Гледа на него като майка на своя
изобретателен наследник. А виждайки го по този начин, тя вече може да му
се усмихне и да му прости, защото : „ търкаляше
се като палаво дете по склона и смехът му слънчево кънтеше... И
видяхме, че Господ е човек, само дето душата му е вечна...”
Светът отвътре: къщата, топлите ръце на мама, татко и слънчогледите, луната, Голямата и Малката мечка.
и
Светът отвън: старците ( като образ на очакването) и Господ ( като всичко останало) . Тези два свята се преливат.
Съчетан от метафори и разговорни думи, езикът е ту „граовска ракия”, ту „люта джибровица”, ту е с „гърбица от слънце по раменете”.
Елементите от домашния бит : „трошички сиренце”, „яйчен облак”, „задъхана фурна”
– сякаш стават част от елементите на хаоса, в който непременно търсим
силата на небето, натоварено с трудната си и творческа мисия – да ни
извиси.
Както
се случва в света на синхрониите, когато не ти достигат думи за
заключение, заключението често ти пада от небето. Така отворих наслуки „Пътят на озарението” на един от обикнатите ми духовни суфи-учители Хазрат Инаят Хан и абзацът, на който попаднах беше поразително точен:
„ Когато
някой открие, че в живота няма справедливост, липсва красота, мъдростта
е кът, а добротата рядкост, тогава се ражда надеждата, че
справедливостта съществува някъде; цялата красота, мъдрост, доброта,
трябва да бъдат някъде и това място е Раят. Той си мисли: „Съществуват
някъде. Ще ги открия някой ден. Ако не успея в този живот, ще ги намеря в
отвъдното, но ще дойде ден, когато моята надежда, моето желание ще се
изпълни”. Човек живее, за да види мечтите си осъществени... Ние всички
се стремим към това съвършенство, цялата вселена работи за същата цел. И
в това предстоящо съвършенство мислителите и великите учители от всички
времена са виждали своя Рай, защото Бог се проявява чрез човека.”
В
този смисъл, бих добавила само, че ако раят е пространство, където се
случва творчеството, където душата расте и се разширява, за да увеличи
душата на Бог, то значи, че заглавието на книгата е не само едно
обещание за астрална среща в полето отвъд видимото или едно намигване,
породено от съмнението, че това наистина е така, но то е и неизбежност,
която извира от самото сърце на бога. Защото раят е поетично видение на
изпълненото желание. Желанието за повече красота.
© Росица Ангелова
Абонамент за:
Публикации (Atom)