Божествена ръка ни мести на дъската с бели и черни квадрати – денят и нощта. Пионки – бяла или черна. Слънцето и пръстта.
Жълтурчета с балетни рокли се вдигат на пръсти. Пеперуди с отмалели крилца.
Летят мисли-птици в сивото палто на дъжда. Червеният гребен на слънцето е с облачна перушина.
Да си платя свободата, да бъда различна и необятна. Кон със сини криле – небето ще бъде кон със сини криле.
Божествена ръка ни мести на дъската с бели и черни квадрати – денят и нощта. Пионки – бяла или черна. Слънцето и пръстта.
В СЕЛОТО
В селото гласът ти се удавя в тишината. Безлюдие и празнота. Широк мегдан – да заиграеш хоро, земята да потрепери.
Но само старци – окуцели от работа, оглушели от самота. Изпълзяват отвреме-навреме от къщите си, като охлюви след дъжд – да оставят следа. Да се поразтъпчат. Да докажат на себе си и на другите, че все още са живи
До мегдана – на раздумка. До чешмата – за вода. Тук имат смисъл само две неща насъщни – хляб и раздумка. Хляб и вода.
В селото гласът ти се удавя в тишината. Безлюдие и празнота.
АЗ ЗАПОЧВАМ ОТНОВО
Аз започвам отново. Болна струна звъни. Трябва да те забравя. Трябва да отболи.
За да почна отново, като нова вълна, с гребен сресала слънце, скрито в стъпка една.
За да почна отново като ден след нощта, като пролет след зима – в цвете да се родя
Аз започвам отново. Остави ме сама. Счупената китара в мен със плач отзвъня.
18.01.1976 г.
ВЕРИГАТА НА ДНИТЕ
Дали веригата на дните си ще скъсам, без да разчупя питата на две и ще горя на клада от въпроси, в която хвърлят съчки врагове.
Дали ще скитам боса по земята във този свят, разбит на зли стъкла. Ще гълтам леден прах, ще диря вятър със изранени груби ходила.
Със него ще прокараме пъртина към заснежени диви върхове, дорде в сърцето ми нахлуе зима и вечен сън очите ми скове…
ВЕЧЕРНА МОЛИТВА
Благославяй децата ми, Господи! И пази ги от лошите хора. Да прескачат огньовете с лостове. Да не сещат в деня си умора.
Научи ги да бъдат щастливи, че да бъдеш щастлив е изкуство. Нека мъката днес ги не срива. Да откриват лъжата под лустро.
Да обичат. Да бъдат обичани. И да имат красиви приятели. Словесата си бистри да сричат. През живота да бъдат мечтатели.
И да сбъднат милиони желания, а делата им – благословени. Да лекуват с добро всяка рана. Богове да са в свойте вселени.
БЕЗ ВРЕМЕ
Без време си отиде баба и с нея сякаш свърши детството.
Съзрях и станах по-голяма. Пороят глинен някъде отнесе и камъните речни пред чешмата, оваля ги със пясъчните наноси.
И цялото небе над нивите заплака – кората им изтри и изравни земята, в която камъкът затрупа баба.
И с нея сякаш свърши детството.
БЕЗ ДУША
Изгрях самотна, глуха, без душа. Душата ми е нейде излетяла. Главата си – Сизифова – теша. Едва я местя сутрин отначало.
Ще стихна, знам, в обувките на Бога, с погача мека – на Божич, с късмети. Със сетни сили, скот – до изнемога, ще рухна в коленете му – да светя.
БЕЗГЛАСНА
Безгласна станах. Онемях от мисли. Дори заеквам, щом се притесня. Уж, с враговете сметките разчистих, а пак е тъмно, мрачно през деня.
Пак имам дом – се радва телефонът. На печката кафето силно ври. А моят син бисквитка кротко рони и Мечо под възглавницата скри.
Оплели са ме вещите в примка и тиха прах застилат върху мен. Екранът вечер свети леко синкав, до полунощ съм в неговия плен.
И тихо се изнизва светлината. Във кърпичка си скътах палав смях. До утре, мои ребуси ръбати. Изгризах молива до шепа прах.
1987 г.
БЕЗДЪННА ПРОЗА
Животът ни най-често е бездънна проза. Основен тон е в него делничното сиво.
Тежко ни, щом сме сложени цветя във ваза, и гнием в нея бавно, докато сме живи.
Кафе на дъното на чаша ни поставя. Мътилката превръщаме в съдба и поза.
Разсмиваме Христос с мечтите си, и славим. А пътят ни послан е с тръните от рози.
ВЕРИГА
Дали веригата на дните си ще скъсам, без да разчупя питата на две и ще горя на клада от въпроси, в която хвърлят съчки врагове.
Дали ще скитам боса по земята във този свят, разбит на зли стъкла. Ще гълтам леден прах, ще диря вятър със изранени груби ходила.
Със него ще прокараме пъртина към заснежени диви върхове, дорде в сърцето ми нахлуе зима и вечен сън очите ми скове…
0
