СНИШИХ СЕ ОТ СЪЛЗИТЕ НА ЕДНО ДЕТЕ

СНИШИХ СЕ ОТ СЪЛЗИТЕ НА ЕДНО ДЕТЕ.

Погледнах в обидата на очите му.

Изравних се с неговия ръст

и като него се почувствах безпомощна,

наранена и самотна.

Това дете плачеше като ангел.

Държеше прашната топка в ръце,

като захвърленото в хаоса земно кълбо.

и плачеше като ангел,

който не си е изпил млякото

на спирката на Млечния път.

Сигурно

някой малък дявол му е разлял чашата

и сега сълзите му рисуват браздулици

по зачервените от залеза бузи.

Аз се снижих и сниших

до сълзите на това непознато

и позабравено в мен дете.

Направих му смешна физиономия

и то прихна в лъчезарен смях

като малък вселенски Бог,

който държеше в ръцете си

прашното земно кълбо.

ИЗТУПАЙ ОТ БАЛКОНА

ИЗТУПАЙ ОТ БАЛКОНА

тази прозявка,

заедно със спалното одеяло.

Разпилей сънищата,

като малки пухчета,

сметени на улицата.

Разбий слънчевите чаши

в стената на мълчанието

и виж как си приличат

очите на птиците

и на поетите.

Небето ги тегли със огнен магнит.

Гнездата им –очите божии,

са разпилени по дърветата

и храстите.

Те мътят яйца –

готови някога да полетят,

и да кълват звезди

по терасата на Господ.

НЕ СЪМ СЕ РОДИЛА

НЕ СЪМ СЕ РОДИЛА

със златна лъжица в устата

и не танцувам

със стъклени пантофки.

Човек не знае

нито откъде

ще му дойде доброто,

нито кои са

истинските му приятели.

Никога не съм мечтала за място

на трапезата на господарите,

защото там и залците присядат,

и виното е кисело.

Щастието

е понякога

в това -

да живееш на своята малка планета

и да отглеждаш

една красива роза.

ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА

ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА,

за да огледа нивите, пчелина и обора.

Сто пъти рухна неговата стара къща,

откакто в нея вече не живеят хора.

Полазиха я,  избуяха бурени и кореняци,

оплетоха наоколо редици жилав плет.

И паяжините навред разрошиха мустаци.

Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.

По месечина дядо старият се пак завръща.

До снимката на баба има кътче горе.

Не е това, не е онази неговата къща.

Не са онези нивите и стоката в обора.

Но, мисля си, дорде живее споменът за дядо.

Дорде духът му вампирясал нивите обхожда,

ще се възражда тази, скътана в сърцето клада,

и ще гори и на децата в неродените им рожби.

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

високо до слънцето

и ме сложи на детската седалка

пред себе си,

която беше направил специално за мен.

Татко ме вози на колелото,

върти педалите на земното кълбо

и косата ми се ветрее

като къдрава огнена комета.

Татко набира скорост по равното

и зад нас се сипят слънчеви искри.

А аз се смея и натискам клаксона,

и улицата – цялата – се смее…

Татко кара колелото си без мен.

Върти педалите на земното кълбо,

набира скорост и поема по Млечния път.

Изгуби се там, на завоя,

между Голямата и Малката мечка,

и стана мигаща, светеща точка,

на която има детска седалка

за мен.

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ
баба все ми казваше,
че някой ден мъртвите ще се завърнат
и тогава ще се пресели от души земята.
И дълго всички стари оплаквачки
ще разтребват дървените кръстове
и със тях ще оградят земята,
като разкопана от къртичина ливада.
И чимшир, и здравец ще насадят,
а, може би, дори лозя,
защото всеки гроб, преливан е със вино,
с бутилка, във която е затапена
кръвта Христова.
Или по нашему - със много граовска ракия -
такава люта джибровица, скоросмъртница,
от която черепите на мъртвите се ококорват
и от ноздрите им бълва огън.

След този пир на помен и задушница,
защо им е на мъртвите да се завръщат,
щом близките им вече не са същите -
пораснали са или остарели,
или пък всичко вече са забравили...
А аз ще доживея ли да ги посрещна,
ще мога ли душите да нахраня
и със всички да си поприказвам,
когато се изпълни със безброй въздишки
бащината къща.

КАТО АМФОРЕН БОГ

КАТО АМФОРЕН БОГ –

Бог на виното, Бог на словата,

е поетът сред вас и високо над вас – в небесата.

Виж, отшелник е той, позабравен от вашето рамо.

Като биволски рог е протяжно  в душата му само.

И не с паче перо, с химикалка прекъсваща драска

по листа ослепително бели, по сметки и такси.

На салфетки измачкани

ниже стих подир стих  в ресторанта.

Никой с поглед не грачи,

дори барманите са галантни.

От Твореца дарен,

реди своите огнени знаци.

Сух и дяволски ден.

Скъсан  джобът,

мухите накацали...

Виж, Поетът сред вас е пастир на ята пеперуди

и във  райското пасбище те летят  и летят  като луди.

Хороводът е той на ефирните тайни разходки

върху дансинга слънчев,

обул малки балетни пантофки.

Като амфорен Бог -

Бог на виното, Бог на словата,

е поетът сред вас и високо над вас -

в небесата.

ДЯВОЛ И СВЕТИЦА

ЖЕНИТЕ ЗАД ГЪРБА Й СЪСКАТ ДИВО.

Мъжете

с вълча страст я преоткриват.

А тя –

между небето и земята,

тревожи още този необятен,

безгрешен свят.

Но в тялото й стройно

напира нещо силно, непристойно…

В душата й светулка малка свети.

Жадува смях, приятелства, конфети…

Не духайте светулката, законни

и строги хора

с принципи изконни!

Жена е тя.

Самата е светило.

Под дрехата си

две слънца е скрила…

Зограф изкусен, зная,

ще я срещне

и нейните сълзи

и обич грешна

ще възкреси със божия искрица

в една икона –

дявол и светица.

ДЕТЕТО ИСКАШЕ ДА СИ ОТКЪСНЕ НЕБЕ

ДЕТЕТО ИСКАШЕ ДА СИ ОТКЪСНЕ НЕБЕ.

Да докосне короната на дървото.

Протягаше ръчички все нагоре

и гледаше приседналата баба

със ей, такива умоляващи очи.

Една  жена – добра и непозната,

която там  наблизичко минаваше,

го вдигна с едрите си  възлести ръце

и то разцъфна в слънчева усмивка.

Откъсна си листенце от дървото

и в шадравана  нежно го положи –

нанякъде -

като мечта щастлива -

в откъснато небе

да полети.

ГОСПОДИ, НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО

ГОСПОДИ,

НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО.

За никого и за нищо вече не ми стига.

Захлупват ме думите като лавина,

като отприщена  речна дига.

И заплитат ме лепкави паяци  във интриги,

във ъгли, в мрачини полудели

и остава ми силица малка нищожна

да изпъна гърба си, утрото да застеля.

Да си открадна зрънце мъничко време,

което все някога  да ме разлисти.

Господи, не ми стига времето

да се прекръстя и  да се пречистя.