От съдържанието на “Любослов” - 2017 -
Първолета МАДЖАРСКА е родена на 4 август 1955 г. в град Радомир.
Завършила е българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт – Дупница. Била е учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила е като журналист в окръжния вестник “Димитровско знаме” и в общинския “Нов пернишки вестник”, “Перник експрес”, “Регион експрес”, “Зона Перник” – до неговата ликвидация през 1996 година. Била е кореспондент на в. “Струма”. От 1997 г. е уредник в Художествена галерия – Перник.
Автор е на стихосбирките: “Ангел с ахилесова пета” /1997/, “Живей сега” /2001/, “Детето плаче като Бог” /2006/ , “Ще се видим в Рая” /2008/, „Къде Икарите гнездят”/2014/ и „Мадоната и птиците”/2015/. Основен съставител е на антологиите „Галерия към слънцето” /80 стихотворения и поеми за Перник/ ,“Духът, който ни сродява”/ 2009/ и „Културна палитра”/2012/.
Нейни стихове са превеждани на английски, френски, руски, полски, украински, сръбски и други езици.
Основател и главен редактор е на алманах-списание „Културна палитра” за литература, изкуство и креативност /2012-2017/.
БОГАТ И БЕДЕН
Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади
и да закърпи дрипавите гащи.
Дали е горд или пределно жалък,
дали е сам или овца в кошара.
Дали му стига делничният залък
или преяжда там, където свари.
Дали е смел или пък трепетлика?
Дали е горд с деца и банда внуци.
Човекът вдън земята е изтикан,
застава мирно в мраморната буца.
Чии ли грехове отнася в гроба.
Колхода червеи плътта захапват.
Роден за господар, умира робът,
изгнива и месата му окапват.
Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади,
пак ще си ходи с дрипавите гащи.
ГРАДИНИТЕ НА ГОСПОД
Залъгвам се, че мога да избягам в себе си
и да се скрия вдън горите Тилилейски.
Косата сутрин да си среша ситно с гребена
в градините на Господ – ябълкови, райски.
Зората в гърлото петльово прекипява,
надува с глас тромпет напукан и прегракнал.
Наздраве! Да си споделим душите. Слава!
И на горящата в ръцете буйна факла.
Наздраве, верни, искрени, добри приятелства.
Наздраве, хора, още вярващи и истински.
Викнете: Долу на премерени ласкателства,
на шайка кумчовълчовци и кумалиски.
Викнете: Долу, глутници от сити дяволи,
одрали овчи кожи, вълната изпрали.
Пред избори крещиме: Браво! Браво!
А после – недояли, болни, недоспали.
Защо ли Бог продаде грешните душици,
а те продават си на всеки гласовете.
Превърнали се в мишчици, мушици,
в свещици бледи – мир на световете.
Залъгвам се, че мога да избягам в себе си
и да се скрия вдън горите Тилилейски.
Косата сутрин да си среша ситно с гребена
в градините на Господ – ябълкови, райски.
КОЖА НА ТЪПАН
Кожа на тъпан площадът е,
дупчат го стъпките.
С хиляди палки пак думка по него градушката.
Вятърът бузи надува, свисти във каналите,
пяна дъждовна излива
и плъзват речищата.
Стрехи са смръщили веждите
гневно облажени.
Улици спират пияни и правят завои…
В мътни прозорци подскачат вампири прокажени.
Гълтат гълчава вратите,
разлистват повои…
Може в миг токът да спре
и да гръмне небето.
Да си измие пороят нозете
в талазите.
Може във ниското вън
да полази светкавица.
Божа камбана
в зеницата грешна да светне.
Кожа на тъпан площадът е,
дупчат го стъпките.
С хиляди палки пак думка по него градушката.
Вятърът бузи надува, свисти във каналите,
пяна дъждовна излива
и плъзват речищата.
ДЯВОЛ И СВЕТИЦА
Жените зад гърба й съскат диво.
Мъжете
с вълча страст я преоткриват.
А тя –
между небето и земята,
тревожи още този необятен,
безгрешен свят.
Но в тялото й стройно
напира нещо силно, непристойно…
В душата й светулка малка свети.
Жадува смях, приятелства, конфети…
Не духайте светулката, законни
и строги хора
с принципи изконни!
Жена е тя.
Самата е светило.
Под дрехата си
две слънца е скрила…
Зограф изкусен, зная,
ще я срещне
и нейните сълзи
и обич грешна
ще възкреси със божия искрица
в една икона –
дявол и светица.
ПО-ПИЯНА ОТ МЪЖ
По-пияна от мъж
и по-грешна от дявол,
пия звездната ръж
и се къпя в жарава.
Мое древно момче,
целуни ме, за Бога.
Виж, морето влече –
аз да плувам, не мога
Дай спасителен бряг.
Аз обичам те в синьо.
По-пияна от Бог
съм в морето от вино.
Мое древно момче,
отвлечи ме, за Бога.
Времето ни сече
и на нещо залага.
Аз залагам на теб.
Всички карти окривам.
Мое древно момче,
прегърни ме, загивам.
СЦЕНА
Не ми е нужна сцена, сценографи.
И сприхав режисьор
не ми е нужен.
Наздраве, брат,
и да си кажем лафа,
че от театър ми дойде до гуша.
Трагедии, сълзи, греховна поза.
Комедии и смях. И маски, маски.
Наздраве, брат,
да дойдем на въпроса:
“Какво би дал ти за любов
и ласки?”
Не се надсмивай.
Със пари не става.
Не можеш истински човек
да купиш.
А фалшът – дяволът –
душа не сгрява,
умее само чашите да чупи.
Не трябва да загърбвам оптимизма.
Да, бъчвата е пълна до средата.
Хей, котарако,
влизай в своите чизми,
че чакат те слънца, цветя, позлата.
Че чакат те глупаци великани,
които ти – слабакът – ще надвиеш.
И утрото с любов ще те нахрани.
Ще бъдем ние, брат!
Ще бъдем ние!
РИСК
Прецеждаме минутите през зъби.
Яде ни времето на малки хапки.
А истините все се казват гърбом.
Приятелите ни подават лапи.
Засичаме се сред звездите често.
Играем ролята на малки божества.
Да устоиш на дявол не е лесно –
нали сме всички грешни същества.
Доказваме се при удобен случай.
Прикриваме кирливите си ризи.
Понякога тръбим, че ни е скучно –
това е сетната ни светска виза.
Обичаме се в паузите – страстно.
Открадваме минути за кафе.
Въртят ни скоростите свръхопасно.
И свръхопасно съвестта реве.
Ще я удавим в алкохолни пари,
ще й направим моден обелиск…
А утре ще осъмнем страшно стари.
Това е нашият житейски риск.
Няма коментари:
Публикуване на коментар