ВЪРБАТА ЧАКА С РЪЦЕ ПОД ПРЕСТИЛКАТА,
като прегърбената моя баба,
забрадила главата си със кърпа,
която пиеше с очи пътеката
и чакаше да се изсипят внуците,
пак двора й с крачета да изпълнят.
Те все са гладни – ще им спретне зелник
със наръч лукови перца от малката градинка,
в която чопли бурена от изгрева до залез.
Кога ще дойдат свидните й внучета,
примрели от игри, с искри в очите,
водица прясна от чешмата да й донесат,
от Маджарската чешма в дерето,
която сам синът й Георги - като светец иззида,
седмица една преди Гергьовден,
в годината, в която аз съм се родила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар