Литературен мегдан
Във фурната на небето
Във фурната на небето
се изтърколиха погачите на звездите,
в безсънните нощви замесени.
Мама със лопатата ще ги извади,
за да не хвръкнат и да прегорят,
за да не станат обли черни дупки,
с които е задръстена Вселената.
Изгорели като въглени хлябове,
които и за кучетата не стават,
за разлаялите се срещу луната
улични небесни кучета.
Във фурната вселенска на небето
се изтърколиха погачите на звездите –
козунаците за Великден.
В четири посоки
В четири посоки птици отлетяха,
за да търсят юг и своята родина.
Тука няма радост, вкупом те разбраха.
А небето вредом е безкрайно синьо.
Отлетяха – вчера делникът ги срина.
Тръгнаха да търсят щастие сред чужди.
И разбраха в миг – светът е нямо кино.
Трябва да го разбереш, щом имаш нужда.
И разбраха – мащеха им е земята.
Бяха маргинали в блясък и реклама.
Утре рожбите ще търсят нещо свято.
Ще намерят кръстови могили само.
В четири посоки птици отлетяха,
за да търсят юг и своята родина.
Тука няма радост, вкупом те разбраха.
А небето вредом е безкрайно синьо.
Защо човекът на земята страда?
Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади
и да закърпи дрипавите гащи.
Дали е горд или пределно жалък,
дали е сам или овца в кошара.
Дали му стига делничният залък
или преяжда там, където свари.
Дали е смел или пък трепетлика?
Дали е горд с деца и банда внуци.
Човекът вдън земята е изтикан,
застава мирно в мраморната буца.
Чии ли грехове отнася в гроба.
Гъмжило червеи плътта захапват.
Роден за господар, умира робът,
изгнива и месата му окапват.
Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади,
пак ще си ходи с дрипавите гащи.
Безвремие
Размотавам се
като пъстроцветно кълбо.
Правя си фигурки от конец,
каквито децата кръстосват
между пръсти
и си предават от ръка на ръка.
Козите носят Млечния път
в натежалите си вимета
и аз вечерям пълна чаша
с топли звезди.
Гласът ми пресипва от опити
да кажа нещо важно на хората,
но думите ни се разминават
на светлинни години.
Всичко спи под солта на времето.
Топла прах от усмивки и песни
лепне в косите ни
и ние не искаме да я събудим.
Преплетоха се дните ни в гора
с невидими храсти,
в която няма какво
и с трън да захванеш.
Този присмехулник-вятърът
пак нещо е забъркал
в тенджерата на мълчанието
с билки за децата ми.
Боли ме
Боли ме глухо
за изгубеното време.
Във локвите танцувах ненормално
боса.
Дърветата се любеха
фригидно неми,
а ъгълът ме чоплеше с въпроси.
Това да ми е болката. Ще мине
като на кученце с навехнат крак.
Ще те изпия – чаша сухо вино –
и пак ще тръгна някъде със сак.
Към нова обич –
първа на хорото,
без баба срещу уроки да бае.
Ще хвърля обицата от ухото
и гласно ще се смея и мечтая.
Първолета МАДЖАРСКА, Перник
Първолета Маджарска е родена на 04.08.1955 г. в гр. Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт - Дупница. Работила е като журналист в окръжния вестник "Димитровско знаме" и в общинския "Нов пернишки вестник", "Перник експрес", "Регион експрес" и "Зона Перник". Била е кореспондент на в. "Струма". От 1997 г. е уредник в галерия "АРТ салон" - Общински комплекс Дворец на културата, Перник. Автор е на стихосбирките "Ангел с ахилесова пета" (1997), "Живей сега" (2001), "Детето плаче като Бог" (2006), "Ще се видим в Рая" (2008) и основен съставител на антологиите "Галерия към слънцето" (80 стихотворения и поеми за Перник) и "Духът, който ни сродява" (2009). Има награди от национални и международни конкурси, публикации в литературни антологии, вестници и списания. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
Няма коментари:
Публикуване на коментар