https://issuu.com/prostori/docs/spisanie_prostori_broi_5-2019
ДЕН ЗА ДЕН
Ден за ден. Час по час. Все така безотказно
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.
И се мятаме в лепкава мрежа на паяк
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят.
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.
И загърбили обич, пари и доволство,
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри - има място във пъкъла.
ИСКАМ
Искам
от еленова стъпка
тишина да пия,
да се шмугвам
със вятъра
в клоните боси,
със вълните
в скала да се плисвам,
да вия
като вълк единак –
сам със свойте въпроси...
Искам
с цветята
да гася жарава,
с орлите
над дребното
да се присмивам...
Искам
пътеки да бъдат
словата ми...
Искам огън да бъда
и хляб!
Да съм жива!
КАТО МАЛКА
Като
малка стоях срещу вятъра
и
облизвах устните си,
медени
от нектара на пчелите.
В
очите ми тичаха поляни,
търкаляха
се хълмове,
прескачаха
хоризонта.
Във
джоба си напипвам
заешката
лапа за късмет,
подарена
от момчето с луничките,
което
разсипа мислите ми,
разби
дъха на тишината и изчезна.
Сянката
му ме изпревари,
пресече
улицата,
без
да ми помаха със ръка.
Като
малка стоях срещу вятъра,
а
сега се вкопчвам в заешката лапа
за
късмет
и
капките набождат стъпките ми.
КАТО
ОЧАКВАЩА И ДЪХАВА ЗЕМЯ
Като очакваща и дъхава земя,
посипана
със сняг от бисерни конфети,
като
костелив орех, счупен с яростен юмрук,
като
карта,
закачена
на стената –
забулен
в бяла пяна материк,
като
жълто слънце, изгряло в стаята,
съм
аз –
бял,
ням лебед, долетял отнякъде.
Плувам
в хаоса на душата си и нямам дъно.
Минутите
вълни се плискат разбеснели
със
деветбалово вълнение.
Истината
е там някъде между нас,
играе
си на жмичка с погледа
и
пърха с миглите.
Истината
е вътре в нас,
скучно
й и е и полудява.
Истината?
Навярно я има?
Навярно
е задача с много неизвестни,
която
няма да решим веднага.
КОЛКО МАЛКО НИ ТРЯБВА
Колко малко ни трябва,
за да бъдем щастливи.
Две усмивки прощаващи
и ръце приветливи.
Две очи проницателни
за света и изкуството.
И сърца притегателни,
сгрели разума с чувството.
Щом в света се допълваме
и се движим във времето –
две стрелки на часовник,
два ездача на стремето…
Да летим като птиците,
във гнездо приютени.
Да преплитаме жиците,
от любов заслепени.
Като смисъл на живото,
красота да откриваме
и да бъдем щастливи.
Да бъдем щастливи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар