ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА, сп. "Простори", Брой 5, 2019 , с. 55, 56 и 57

http://prostori.ning.com/?fbclid=IwAR2tgyzPr3DTS34TuCXbjgFk8EEHlxhgfPQaM1zbKDYjMQz1Um_UEWXpBgY
https://issuu.com/prostori/docs/spisanie_prostori_broi_5-2019

ДЕН ЗА ДЕН

Ден за ден. Час по час. Все така безотказно

се изнизва проклетото бъдеще време.

И затяга ни гърлото хвърлено ласо.

Падат близки във полет от бързото стреме.

И се мятаме в лепкава мрежа на паяк

вироглави мухи, заслепени от слънце.

Гоним щастие. Искаме тук да е раят.

а по пътя си чупиме пъстрите грънци.

И загърбили обич, пари и доволство,

ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,

за да яхнем метлата в пространство без релси.

Щом сме честни, добри - има място във пъкъла.

ИСКАМ

Искам

от еленова стъпка

тишина да пия,

да се шмугвам

със вятъра

в клоните боси,

със вълните

в скала да се плисвам,

да вия

като вълк единак –

сам със свойте въпроси...

Искам

с цветята

да гася жарава,

с орлите

над дребното

да се присмивам...

Искам

пътеки да бъдат

словата ми...

Искам огън да бъда

и хляб!

Да съм жива!

КАТО МАЛКА

Като малка стоях срещу вятъра

и облизвах устните си,

медени от нектара на пчелите.

В очите ми тичаха поляни,

търкаляха се хълмове,

прескачаха хоризонта.

Във джоба си напипвам

заешката лапа за късмет,

подарена от момчето с луничките,

което разсипа мислите ми,

разби дъха на тишината и изчезна.

Сянката му ме изпревари,

пресече улицата,

без да ми помаха със ръка.

Като малка стоях срещу вятъра,

а сега се вкопчвам в заешката лапа

за късмет

и капките набождат стъпките ми.

КАТО ОЧАКВАЩА И ДЪХАВА ЗЕМЯ

Като очакваща и дъхава земя,

посипана със сняг от бисерни конфети,

като костелив орех, счупен с яростен юмрук,

като карта,

закачена на стената –

забулен в бяла пяна материк,

като жълто слънце, изгряло в стаята,

съм аз –

бял, ням лебед, долетял отнякъде.

Плувам в хаоса на душата си и нямам дъно.

Минутите вълни се плискат разбеснели

със деветбалово вълнение.

Истината е там някъде между нас,

играе си на жмичка с погледа

и пърха с миглите.

Истината е вътре в нас,

скучно й и е и полудява.

Истината? Навярно я има?

Навярно е задача с много неизвестни,

която няма да решим веднага.

КОЛКО МАЛКО НИ ТРЯБВА

Колко малко ни трябва,

за да бъдем щастливи.

Две усмивки прощаващи

и  ръце приветливи.

Две очи проницателни

за света и изкуството.

И сърца притегателни,

сгрели разума с чувството.

Щом в света се допълваме

и се движим във времето –

две стрелки на часовник,

два ездача на стремето…

Да летим като птиците,

във гнездо приютени.

Да преплитаме жиците,

от любов заслепени.

Като смисъл на живото,

красота да откриваме

и да бъдем щастливи.

Да бъдем щастливи!

Първолета Маджарска / Баба и Господ

ОТ

GISSEN

 – 06.11.2019ПУБЛИКУВАНО В: ПОЕЗИЯ

Прабаба има приказка със Господ.
Отдавна тачат се и имат с баба.
Замина дядо, стана шепа кости.
За пет гърла замесва баба хляба.

Преди Божич бе рано подранила.
Сурвака я смъртта с метла от троскот.
Тя цял живот бе стискала, пестила…
Остана в къщата ни само Господ.

Дузина пъти ядно го отричах –
отведе някъде баща ми, мама…
Тайфа приятели, бохеми – всички…
И други близки – малки и големи.

Пръст с шепа хвърлях, виех като дива.
Проклинах го, направо бях му бясна,
но той си има Божа сраведливост
и ризата, що му дарих, е тясна.

FacebookTwitterСподелиhttps://www.antenneair.eu/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d0%b4%d0%b6%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%b1%d0%b0%d0%b1%d0%b0-%d0%b8-%d0%b3%d0%be%d1%81%d0%bf%d0%be%d0%b4/%d0%b1%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%8f-%d0%bf%d0%be-%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%be/%d0%bf%d0%be%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d1%8f/11/2019/

"Човек се ражда", сп. "Матадор", 2019, бр 92 с 42

М

http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82%D0%B0/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/10/2019/

Първолета Маджарска / Да обърна душата си трябва

ОТ

GISSEN

 – 09.10.2019ПУБЛИКУВАНО В: ПОЕЗИЯ

Да обърна душата си трябва,
за да бъда щастлива.
Да погледна наопаки всичко
в мен солено и диво.

Да живея така, както искам,
а не, както мога.
Да започвам нещата със радост,
а не със тревога.

Да обърна душата си трябва,
Бог дори да се мръщи.
И децата на рамо да грабна –
да избягам от къщи.

FacebookTwitterShare

сп."Кула", бр.3, 2019 © Първолета МАДЖАРСКА

http://www.spiralata.net/kratce/index.php/ezo-poet/2019-poeziya-ot-parvoleta-madzharska

Поезия

Поезия от Първолета Маджарска

Първолета Маджарска

Перник

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

Събраха  се на Тайната вечеря.

Предадох ги. Останах на земята.

И трийсет сребърника си отмерих.

Те бяха за живота ми отплата.

Навярно в рая много са щастливи.

Не ги боли, не хленчат от умора.

Танцуват като сенки-самодиви.

Безгрижни са с божествената вяра.

Събраха се на Тайната вечеря.

И пият елексира редом с Господ.

От всички болести ги е изцерил.

Не искат да се връщат. Нямат лодки.

Лодкарят е платен в една посока.

Жълтица живи слагат под езика –

да им платят и пътя към Пророка.

А с Юда аз съм лика и прилика.

А Юда-Аз се лутам още тука.

Предадох ги. Останах на земята.

И трийсет сребърника си отмерих.

Те днес са за живота ми отплата.

НЕ ЗНАЯ КАК

Не зная как ще стъпвам на земята

със мокри, слепнали от дъжд криле,

които само вятърът размята

в едно различно силово поле.

Не зная как ще тичам всяко лято

с ранени, изподрани ходила.

Ще съскат змии, вирнали главата.

Приятели ще острят в гръб стрела.

Не зная как ще качвам утре хълма –

товарен влак с претъпкани вагони.

Ще бъда пълна, като бъчва пълна

и охлюв в равното ще ме догони.

Не зная как със мах ще полетя

или ще сурна в ниското сърцето.

В уста на риба ще го разтуптя

и вино кипнало ще е морето.

Не зная как ще стъпвам на земята

със мокри, слепнали от дъжд криле,

които само вятърът поклаща

в едно различно силово поле.

НА КРЪСТ

Душата ни е винаги разпъната на кръст

в параклиса на гниещото тяло.

Животът е поет и слага ни поанта гъста.

Разбираш, че живял си ти нахалос.

А слънчевата пита се търкаля,

покривка-облак в миг замята здрачът.

Домашните любимци сме на Господ,

в кафеза си с вериги яки крачим.

Домашните любимци сме на Господ.

Приятелите ще ни чакат в рая.

Живеем в своя свят от бурени и троскот,

а Свети Петър ще ни заведе накрая.

Душата ни е винаги разпъната на кръст

в параклиса на гниещото тяло.

Животът е поет и слага ни поанта гъста.

Разбираш, че живял си ти нахалос.

ОТ НУЛА

Сякаш викам смъртта

и с въже я притеглям.

С клупа от самота,

омотана във прежда.

Сякаш викам смъртта.

Мъртвите ме прегръщат.

Живите са в калта –

Бог ги меси, прецежда.

Прави ги на калъп

и оставя да съхнат.

На вселенския ръб

зида кула, отдъхва.

Вавилонска ли кула

или Ноев ковчег?

Господ почва от нула –

нова Ева и нов Човек.

КУКУВИЦА

Кукувица ме закука

без приятели. Прокоба.

Болна бях, с душа усукана,

без един петак във джоба.

Бягай кукувице злобна,

потърси си друга жертва.

Кукаш някак си злокобно,

като бръмбар във консерва.

Като жаба във градина,

като охлюв във леглото...

Бягай, кукувице злобна.

Прокълнато е дървото.

АДАМ И ЕВА

Не зная аз молитви тихи за спасение.

Каквото и да кажа, Господ ще ме чуе.

Така притихнала е цялата вселена.

А Господ е забравил пак обувки да обуе.

Нещата от живота вдишват и издишват,

И учат се да ходят, правят прощъпулник.

Със сънищата вечер дните се пречистват,

а сутрин стават кални пак и богохулни.

Достатъчно, за да омеси Господ топка.

От всеки къс по нещо друго да извае –

земя, небе, море, животни... – сякаш сглобки.

Безгрешни да са Ева и Адам накрая.

ЧОВЕК СЕ РАЖДА

Човек се ражда днес, за да живее.

От този миг започва да умира.

Пълзи, расте, прегърбва се и тлее

и ляга във земята. Просто спира..

Той цял живот е мръзнал и гладувал,

душата му е гаснела на сянка.

И жив ли е? Нима е съществувал?

За хляба – страх, за близките. Ва банка.

Премазал го е влак – живот преминал,

на малка гара спрял да си  почине.

Прощавал се е с ближния – загинал,

избягал от мечтите през комина.

И търсил е свещта да драсне в мрака.

Човека да провиди, да проходи.

На кладата  изгарял с дъх на дракон.

По пътя е останал само с Бога.

Човек се ражда, иска да живее,

но всеки ден смъртта чертае знаци.

Затуй, преди да легне, вика, пее

или пък плаче, че дошъл е здрачът.

Че всеки ден е бил борба за хляба.

Борба за обич, за да оцелее.

Прашинка божа, малък боабаб е –

пълзи, расте, прегърбва се и тлее.

в."Уикенд", 7-13 септември 2019, бр.36