Първолета Маджарска - nabore.bg

http://www.nabore.bg/statia/moi-sladak-angel-3322-33

Литературен мегдан

• ВСИЧКИ 

Мой сладък ангел

Мой сладък ангел,

аз ли те измислих

и думите превърнах във мечти.

Черпака звезден за победа лиснах.

Зеницата дъждовна вън блести.

Мой сладък ангел,

ти си черен дявол

и всяко цвете сипеш със катран.

Не те обичам, нито мразя. Ялова

е моята душа в града пиян.

Мой сладък ангел,

болна съм от думи.

Окото на раздялата сълзи.

Случайни клаксони,

проскърцват гуми

и котешката лапа вън пълзи.

Ден за ден

Ден за ден. Час по час. Все така безотказно

се изнизва проклетото бъдеще време.

И затяга ни гърлото хвърлено ласо.

Падат близки във полет от бързото стреме.

И се мятаме в лепкава мрежа на паяк  –

вироглави мухи, заслепени от слънце.

Гоним щастие. Искаме тук да е раят,

а по пътя си чупиме пъстрите грънци.

И загърбили обич, пари и доволство,

ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,

за да яхнем метлата в пространство без релси.

Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.

Искам

Искам

от еленова стъпка

тишина да пия,

да се шмугвам

със вятъра

в клоните боси,

със вълните

в скала да се плисвам,

да вия

като вълк единак –

сам със свойте въпроси...

Искам

с цветята

да гася жарава,

с орлите

над дребното

да се присмивам...

Искам

пътеки да бъдат

словата ми...

Искам огън да бъда

и хляб!

Да съм жива!

Като малка стоях срещу вятъра

Като малка стоях срещу вятъра

и облизвах устните си със език –

медени от нектара на пчелите.

В очите ми тичаха поляни,

търкаляха се хълмове,

прескачаха хоризонта…

Във джоба си напипавам

заешката лапа за късмет,

подарена от момчето с луничките,

което разсипа мислите ми,

разби дъха на самотата

и избяга.

Като малка стоях срещу вятъра,

а сега се вкопчвам в заешката лапа

за късмет

и капките набождат

тишината…

Като очакваща и дъхава земя

Като очакваща и дъхава земя,

посипана със сняг от бисерни конфети.

Като костелив орех, счупен с яростен юмрук.

Като карта,

закачена за стената –

забулен в бяла пяна материк.

Като жълто слънце, изгряло в стаята,

съм аз –

бял, ням лебед, долетял отнякъде.

Плувам в хаоса на душата си и нямам дъно.

Минутите-вълни се плискат разбеснели

със деветбалово вълнение.

Истината е там някъде между нас,

играе си на жмичка с погледа

и пърха с миглите.

Истината е вътре в нас,

скучно й и е и полудява.

Истината? Навярно я има?

Навярно е задача с много неизвестни,

която няма да решим веднага.

Колко малко ни трябва

 Колко малко ни трябва,

за да бъдем щастливи.

Две усмивки прощаващи

и  ръце приветливи.

Две очи проницателни

за света и изкуството.

И сърца притегателни,

сгрели разума с чувството.

Щом в света се допълваме

и се движим във времето –

две стрелки на часовник,

два ездача на стремето…

Да летим като птиците,

във гнездо приютени.

Да преплитаме жиците,

от любов заслепени.

Като смисъл на живото,

красота да откриваме

и да бъдем щастливи.

Да бъдем щастливи!

Моето царство

Моето царство са нощите.

Боса, със вирнат нос,

скитам в града като котките.

Срещат ме с ням въпрос.

Будя прозорци притихнали

с пясък във шепа и смях.

Скачам в дворовете стихнали.

/Какво ли диря във тях?/

Свиря сигнала - познатият.

Вместо теб – друга глава.

Маха с ръце непознатият,

бълва вулкан от слова….

Моето царство са нощите.

Вятърът – моят другар.

Денем – аз съм момиче.

Вечер – нощният цар.

Първолета МАДЖАРСКА, Перник