понеделник, 12 ноември 2018 г.

Първолета Маджарска / Опитва се човек


http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/11/2018/

Първолета Маджарска / Опитва се човек

Опитва се човек да спори с Бога,
да му обува старите обуща.
На дявол да прикрива двата рога
и вечер да се връща… Все е същият.
Прокъсана е новата му дреха,
прошита от молци на пеперуди,
които сдъвкаха я без утеха.
И чувства се самотен и прокуден.
А сутрин става да строи вселени,
мостове към човеците да зида.
Не е глупак, не е и смахнат гений,
от мислите си времето изприда.
Вратата скърца със прогнили стави.
Прозореца затвори – да не духа.
Остава всичко да е вред отляво
и както казват – никак не му пука.
Превърна се в божествено разпятие.
И за кого Голготата измина?
Душицата смирена си изпати
и всички вкупом днес ще я заринат.

събота, 20 октомври 2018 г.

Първолета Маджарска / Започвам да си мисля


https://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B2%D0%B0%D0%BC-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BC%D0%B8/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/10/2018/

Първолета Маджарска / Започвам да си мисля 

Започвам да си мисля
как след сто години,
на някоя алея в парка ще се срещнем
и двамата в ръце със внуци.
Бастуните ще се докосват закачливо.
Ти сигурно ще бъдеш със мустаци.
Ще ги засучеш и ще се усмихнеш.
А аз ще спретна старческия кок суетно,
в желанието си пак да се харесам.
А внуците дали ще разберат,
че срещата ни тук не е случайна,
че цели сто години сме се търсили.
Неписани закони са ни следвали
със точки и морални алинеи.
Така ще бъде, знам, да, знам, навярно,
но чак след сто по сто, по сто години,
на някоя закътана алея в парка.
Сега е време ти да си отидеш.
Еднаквите заряди се отблъскват.

неделя, 14 октомври 2018 г.

ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА – ОКОТО НА УЛИЦАТА


https://otvadkoritsite.wordpress.com/2018/10/13/okotonaulicata/




ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА – ОКОТО НА УЛИЦАТА


Поезия от Първолета Маджарска в брой 11 на вестник „Отвъд кориците“.
ОКОТО НА УЛИЦАТА
Кален сняг.
Господ е паднал
от небесната пързалка
право в окото на улицата,
нашарена с подметки.
Тишината се е нагнетила
в ухото на слепеца,
почукващ с белия бастун.
Той не вижда Бог.
И Бог не го вижда –
в ушите му е нагнетена
хилядолетна тишина,
в която потъват всички молитви.
Кой управлява света
и решава съдбите на хората,
щом Адам и Ева са наказани
да се множат и трудят в мъки на земята,
в която,
откакто е възкръснал,
Христос не се е връщал.
Бедни ми, бедни ми, човече,
та ти си кръгъл сирак.
И мравката не ти завижда на орисията,
дори да я прекрачиш
или стъпчеш с великански крак.
Кален сняг.
Господ е паднал
от небесната пързалка
право в окото на улицата,
и тълпата ще го стъпче.
ОТ ПУСТО В ПРАЗНО
От пусто в празно
преливам цяла нощ
и ослепявам,
по-бедна от плашилото на пътя.
Накуцвам от смеха
на изневерилите приятели.
Сирак и скитник съм
с торба надежди…
Поседнала под сянката
на някое дърво,
сънувам гръм.
Плющи дъждът
и мокро е небето.
Ще чакам дълго
лято и дъга,
за да я прескоча.
УЛИЦИТЕ
Улиците вихрят
наръч светлини от фарове
от двете страни на осовата линия.
Като забита подкова са автобусните спирки,
изгубени от чаткащите коне на големия град.
Само дърветата – тези строги катаджии,
стоят достолепно на своя пост,
засичат радарите на душите ни
в различни посоки.
Хората са се юрнали към вратите с ключалки
и запердени прозорци,
към асансьори и стълби, дишащи асматично.
Опитват се да спрат бързея на времето
в каютите на своя панелен кораб
на няколко ката над улиците,
подгряти от наръч светлини от фарове,
от двете страни на осовата линия.

четвъртък, 11 октомври 2018 г.

АЗ ПОМНЯ КАК ЦЕЛУВАХ





АЗ ПОМНЯ КАК ЦЕЛУВАХ
раменете на лятото,
солени от море и вятър.
Помня как го изпиха облаци
и отнесоха на юг.
Аз тичах по брега
да го настигна.
Вълните
като слепи кученца
скимтяха
и се гушеха в нозете ми.
И аз ги хранех
със трохи от светлина и пясък.

Кой може да забрави
щедростта на лятото.
Залезът наливаше чашите
с огнено вино,
обикаляше масите
и черпеше всички.



 

Първолета Маджарска / И да му капнеш своята умора


http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D0%B4%D0%B0-%D0%BC%D1%83-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%BD%D0%B5%D1%88-%D1%81%D0%B2%D0%BE/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/10/2018/

Първолета Маджарска / И да му капнеш своята умора

И да му капнеш своята умора
днес на напечения змийски камък.
Човек да дойде – да си поговориш.
По пътя да намериш силно рамо.
И да му капнеш своята умора.
И той като свещеник да те слуша.
Да стигнеш висини. Да се пребориш.
В морето до колене и до суша.
И да му капнеш своята умора.
Когато паднеш, пак да се изправиш.
Човек по пътя среща се със хора.
И очертава своите държави.
FacebookTwitterGoogle+Share

сряда, 12 септември 2018 г.

ВЪВ ФУРНАТА НА НЕБЕТО

http://www.nabore.bg/statia/vav-furnata-na-nebeto-3131-33

Литературен мегдан

Във фурната на небето

Във фурната на небето
се изтърколиха погачите на звездите,
в безсънните нощви замесени.
Мама със лопатата ще ги извади,
за да не хвръкнат и да прегорят,
за да не станат обли черни дупки,
с  които е задръстена Вселената.
Изгорели като въглени хлябове,
които и за кучетата не стават,
за  разлаялите се срещу луната
улични небесни кучета.

Във фурната вселенска на небето
се изтърколиха погачите на звездите –
козунаците за Великден.

В четири посоки

В четири посоки птици отлетяха,
за да търсят юг и своята родина.
Тука няма радост, вкупом те разбраха.
А небето вредом е безкрайно синьо.

Отлетяха – вчера делникът ги срина.
Тръгнаха да търсят щастие сред чужди.
И разбраха в миг – светът е нямо кино.
Трябва да го разбереш, щом имаш нужда.

И разбраха – мащеха им е земята.
Бяха маргинали в блясък и реклама.
Утре рожбите ще търсят нещо свято.
Ще намерят кръстови могили само.

В четири посоки птици отлетяха,
за да търсят юг и своята родина.
Тука няма радост, вкупом те разбраха.
А небето вредом е безкрайно синьо.

Защо човекът на земята страда?

Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади
и да закърпи дрипавите гащи.

Дали е горд или пределно жалък,
дали е сам или овца в кошара.
Дали му стига делничният залък
или преяжда там, където свари.

Дали е смел или пък трепетлика?
Дали е горд с деца и банда внуци.
Човекът вдън земята е изтикан,
застава мирно в мраморната буца.

Чии ли грехове отнася в гроба.
Гъмжило червеи плътта захапват.
Роден за господар, умира робът,
изгнива и месата му окапват.

Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади,
пак ще си ходи с дрипавите гащи.

Безвремие

Размотавам се
като пъстроцветно кълбо.
Правя си фигурки от конец,
каквито децата кръстосват
между пръсти
и си предават от ръка на ръка.

Козите носят Млечния път
в натежалите си вимета
и аз вечерям пълна чаша
с топли звезди.

Гласът ми пресипва от опити
да кажа нещо важно на хората,
но думите ни се разминават
на светлинни години.

Всичко спи под солта на времето.
Топла прах от усмивки и песни
лепне в косите ни
и ние не искаме да я събудим.

Преплетоха се дните ни в гора
с невидими храсти,
в  която няма какво
и с трън да захванеш.

 Този присмехулник-вятърът
пак нещо е забъркал
в тенджерата на мълчанието
с билки за децата ми.

Боли ме

Боли ме глухо
за изгубеното време.
Във локвите танцувах ненормално
боса.
Дърветата се любеха
фригидно неми,
а ъгълът ме чоплеше с въпроси.
Това да ми е болката. Ще мине
като на кученце с навехнат крак.
Ще те изпия – чаша сухо вино –
и пак ще тръгна някъде със сак.
Към нова обич –
първа на хорото,
без баба срещу уроки да бае.
Ще хвърля обицата от ухото
и гласно ще се смея и мечтая.

Първолета МАДЖАРСКА, Перник



Първолета Маджарска е родена на 04.08.1955 г. в гр. Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт - Дупница. Работила е като журналист в окръжния вестник "Димитровско знаме" и в общинския "Нов пернишки вестник", "Перник експрес", "Регион експрес" и "Зона Перник". Била е кореспондент на в. "Струма". От 1997 г. е уредник в галерия "АРТ салон" - Общински комплекс Дворец на културата, Перник. Автор е на стихосбирките "Ангел с ахилесова пета" (1997), "Живей сега" (2001), "Детето плаче като Бог" (2006), "Ще се видим в Рая" (2008) и основен съставител на антологиите "Галерия към слънцето" (80 стихотворения и поеми за Перник) и "Духът, който ни сродява" (2009). Има награди от национални и международни конкурси, публикации в литературни антологии, вестници и списания. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.