понеделник, 21 януари 2019 г.

“Любослов” - 2017


Първолета МАДЖАРСКА
От съдържанието на “Любослов” - 2017 -
Първолета МАДЖАРСКА е родена на 4 август 1955 г. в град Радомир.
Завършила е българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт – Дупница. Била е учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила е като журналист в окръжния вестник “Димитровско знаме” и в общинския “Нов пернишки вестник”, “Перник експрес”, “Регион експрес”, “Зона Перник” – до неговата ликвидация през 1996 година. Била е кореспондент на в. “Струма”. От 1997 г. е уредник в Художествена галерия – Перник.
Автор е на стихосбирките: “Ангел с ахилесова пета” /1997/, “Живей сега” /2001/, “Детето плаче като Бог” /2006/ , “Ще се видим в Рая” /2008/, „Къде Икарите гнездят”/2014/ и „Мадоната и птиците”/2015/. Основен съставител е на антологиите „Галерия към слънцето” /80 стихотворения и поеми за Перник/ ,“Духът, който ни сродява”/ 2009/ и „Културна палитра”/2012/.
Нейни стихове са превеждани на английски, френски, руски, полски, украински, сръбски и други езици.
Основател и главен редактор е на алманах-списание „Културна палитра” за литература, изкуство и креативност /2012-2017/.
БОГАТ И БЕДЕН
Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади
и да закърпи дрипавите гащи.
Дали е горд или пределно жалък,
дали е сам или овца в кошара.
Дали му стига делничният залък
или преяжда там, където свари.
Дали е смел или пък трепетлика?
Дали е горд с деца и банда внуци.
Човекът вдън земята е изтикан,
застава мирно в мраморната буца.
Чии ли грехове отнася в гроба.
Колхода червеи плътта захапват.
Роден за господар, умира робът,
изгнива и месата му окапват.
Защо човекът на земята страда.
Богат и беден – той е все нещастен.
Дори сто тона злато да извади,
пак ще си ходи с дрипавите гащи.

ГРАДИНИТЕ НА ГОСПОД
Залъгвам се, че мога да избягам в себе си
и да се скрия вдън горите Тилилейски.
Косата сутрин да си среша ситно с гребена
в градините на Господ – ябълкови, райски.
Зората в гърлото петльово прекипява,
надува с глас тромпет напукан и прегракнал.
Наздраве! Да си споделим душите. Слава!
И на горящата в ръцете буйна факла.
Наздраве, верни, искрени, добри приятелства.
Наздраве, хора, още вярващи и истински.
Викнете: Долу на премерени ласкателства,
на шайка кумчовълчовци и кумалиски.
Викнете: Долу, глутници от сити дяволи,
одрали овчи кожи, вълната изпрали.
Пред избори крещиме: Браво! Браво!
А после – недояли, болни, недоспали.
Защо ли Бог продаде грешните душици,
а те продават си на всеки гласовете.
Превърнали се в мишчици, мушици,
в свещици бледи – мир на световете.
Залъгвам се, че мога да избягам в себе си
и да се скрия вдън горите Тилилейски.
Косата сутрин да си среша ситно с гребена
в градините на Господ – ябълкови, райски.

КОЖА НА ТЪПАН
Кожа на тъпан площадът е,
дупчат го стъпките.
С хиляди палки пак думка по него градушката.
Вятърът бузи надува, свисти във каналите,
пяна дъждовна излива
и плъзват речищата.
Стрехи са смръщили веждите
гневно облажени.
Улици спират пияни и правят завои…
В мътни прозорци подскачат вампири прокажени.
Гълтат гълчава вратите,
разлистват повои…
Може в миг токът да спре
и да гръмне небето.
Да си измие пороят нозете
в талазите.
Може във ниското вън
да полази светкавица.
Божа камбана
в зеницата грешна да светне.
Кожа на тъпан площадът е,
дупчат го стъпките.
С хиляди палки пак думка по него градушката.
Вятърът бузи надува, свисти във каналите,
пяна дъждовна излива
и плъзват речищата.

ДЯВОЛ И СВЕТИЦА
Жените зад гърба й съскат диво.
Мъжете
с вълча страст я преоткриват.
А тя –
между небето и земята,
тревожи още този необятен,
безгрешен свят.
Но в тялото й стройно
напира нещо силно, непристойно…
В душата й светулка малка свети.
Жадува смях, приятелства, конфети…
Не духайте светулката, законни
и строги хора
с принципи изконни!
Жена е тя.
Самата е светило.
Под дрехата си
две слънца е скрила…
Зограф изкусен, зная,
ще я срещне
и нейните сълзи
и обич грешна
ще възкреси със божия искрица
в една икона –
дявол и светица.

ПО-ПИЯНА ОТ МЪЖ
По-пияна от мъж
и по-грешна от дявол,
пия звездната ръж
и се къпя в жарава.
Мое древно момче,
целуни ме, за Бога.
Виж, морето влече –
аз да плувам, не мога
Дай спасителен бряг.
Аз обичам те в синьо.
По-пияна от Бог
съм в морето от вино.
Мое древно момче,
отвлечи ме, за Бога.
Времето ни сече
и на нещо залага.
Аз залагам на теб.
Всички карти окривам.
Мое древно момче,
прегърни ме, загивам.

СЦЕНА
Не ми е нужна сцена, сценографи.
И сприхав режисьор
не ми е нужен.
Наздраве, брат,
и да си кажем лафа,
че от театър ми дойде до гуша.
Трагедии, сълзи, греховна поза.
Комедии и смях. И маски, маски.
Наздраве, брат,
да дойдем на въпроса:
“Какво би дал ти за любов
и ласки?”
Не се надсмивай.
Със пари не става.
Не можеш истински човек
да купиш.
А фалшът – дяволът –
душа не сгрява,
умее само чашите да чупи.
Не трябва да загърбвам оптимизма.
Да, бъчвата е пълна до средата.
Хей, котарако,
влизай в своите чизми,
че чакат те слънца, цветя, позлата.
Че чакат те глупаци великани,
които ти – слабакът – ще надвиеш.
И утрото с любов ще те нахрани.
Ще бъдем ние, брат!
Ще бъдем ние!

РИСК
Прецеждаме минутите през зъби.
Яде ни времето на малки хапки.
А истините все се казват гърбом.
Приятелите ни подават лапи.
Засичаме се сред звездите често.
Играем ролята на малки божества.
Да устоиш на дявол не е лесно –
нали сме всички грешни същества.
Доказваме се при удобен случай.
Прикриваме кирливите си ризи.
Понякога тръбим, че ни е скучно –
това е сетната ни светска виза.
Обичаме се в паузите – страстно.
Открадваме минути за кафе.
Въртят ни скоростите свръхопасно.
И свръхопасно съвестта реве.
Ще я удавим в алкохолни пари,
ще й направим моден обелиск…
А утре ще осъмнем страшно стари.
Това е нашият житейски риск.

вторник, 18 декември 2018 г.

"ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС", стр. 7 © Първолета МАДЖАРСКА


"ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС", стр. 7 
file:///C:/Users/Gallery/Downloads/vestnik_203%20cveten.pdf

Първолета МАДЖАРСКА

СКУКА

Острият бръснач на снегояда,
подравнил е четината кална.
Ланска преспа днес е още млада
лапи заешки с уши овални.

Събота е, ангелите чистят
и небесния престол на Бога.
Тупат халищата му разнищени,
литват прашни дяволи двуроги.

Скреж по горските треви искри,
по мустаците на дървесата.
Гръм разцепва покрив на трески,
луди от балконите се мятат.

Острият бръснач на снегояда,
подравнил е четината кална.
Събота е, никне стара вада,
плуват в нея облаци банални.


КРАДЦИ

В селото е манастирско тихо.
Портите пребраждат чер воал.
Прозорците с гледци са на слепци.
И все по-често кучетата лаят
дошлите блудни синове като крадци.


СТЪЛБАТА НА ДЪЖДА

Стълбата на дъжда,
спусната от терасата на Бога,
се е оплела на перилата.
Гледах нагоре, за да я оправя,
но попаднах в мрежите й,
в люлка от слънчево злато.


ТЕЧЕ РЕКА

Тече река.
Хлъзгавата й змийска кожа
пълзи между храстите
и не се връща.
По гърбицата й
полепват клони и листи,
плуващи по гръб,
надолу по течението.
И чувам тропота на водни кончета.
Табор от кончета
препускат по вълните
и гривите им се ветреят,
понесли на крилете светлина...

Тече река между храстите
и не се връща.

САМОТНА НЯКАКВА ПОЛЯНА 

Самотна някаква поляна
ме призовава в утринта.
Стените не лекуват рани.
Във клетка млъква песента.

Самотно изворче ме вика
да пийна глътчица за лек.
Приятелите многолики
от скука хвърлят чифт и тек.

Сърце самотно, само питаш:
къде и кой, защо, кога?
Каква ли роля не опита.
Без грим и маска си сега.

Не иска никой да приеме
това, което си в зори.
А ризата ти – като мене –
от слънцето ще изгори.

ВСЕ ОЩЕ ДЪРВЕНИТЕ СТЪЛБОВЕ

Все още дървените стълбове
подпират къщата.
Подхванат ли я дървоядите,
на прах ще стане
и само стълбите – протрити и оръфани,
ще лъснат голо във дълбоки рани.

В най-лютото на зимата опасна
брадата на чешмичката в двора
ще се слее с локвата.
Висулки ще се мръщат бясно
на слънчевите ласки,
ще се стопят,
сълзливо ококорени.
Ръцете на лозата
ще разпънат вледелени пръсти,
преплели клони, за да се затоплят.
С усуканите върху корените
змийски ветрове чевръсти,
до пролетта ще хвърлят котва.

понеделник, 12 ноември 2018 г.

Първолета Маджарска / Опитва се човек


http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/11/2018/

Първолета Маджарска / Опитва се човек

Опитва се човек да спори с Бога,
да му обува старите обуща.
На дявол да прикрива двата рога
и вечер да се връща… Все е същият.
Прокъсана е новата му дреха,
прошита от молци на пеперуди,
които сдъвкаха я без утеха.
И чувства се самотен и прокуден.
А сутрин става да строи вселени,
мостове към човеците да зида.
Не е глупак, не е и смахнат гений,
от мислите си времето изприда.
Вратата скърца със прогнили стави.
Прозореца затвори – да не духа.
Остава всичко да е вред отляво
и както казват – никак не му пука.
Превърна се в божествено разпятие.
И за кого Голготата измина?
Душицата смирена си изпати
и всички вкупом днес ще я заринат.

събота, 20 октомври 2018 г.

Първолета Маджарска / Започвам да си мисля


https://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B2%D0%B0%D0%BC-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BC%D0%B8/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/10/2018/

Първолета Маджарска / Започвам да си мисля 

Започвам да си мисля
как след сто години,
на някоя алея в парка ще се срещнем
и двамата в ръце със внуци.
Бастуните ще се докосват закачливо.
Ти сигурно ще бъдеш със мустаци.
Ще ги засучеш и ще се усмихнеш.
А аз ще спретна старческия кок суетно,
в желанието си пак да се харесам.
А внуците дали ще разберат,
че срещата ни тук не е случайна,
че цели сто години сме се търсили.
Неписани закони са ни следвали
със точки и морални алинеи.
Така ще бъде, знам, да, знам, навярно,
но чак след сто по сто, по сто години,
на някоя закътана алея в парка.
Сега е време ти да си отидеш.
Еднаквите заряди се отблъскват.