сряда, 30 август 2017 г.

Първолета Маджарска / Гнездо

Първолета Маджарска / Гнездо

http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%BE/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/08/2017/

Градя гнездо от пух и перушина
и в него искам пресен хляб за всички –
за моите деца от мед и вино,
за близките, които ме обичат.
Градя гнездо и слепвам го със вяра,
със капки кръв, с трохички го изграждам,
със слънчев лъч, мечти и малка гара –
гнездо, в което птиците да раждам.

събота, 19 август 2017 г.

Стихове на Първолета Маджарска

в. "България", 19 август 2017 г.

Стихове на Първолета Маджарска

Home  Седмицата  Култура  Стихове на Първолета Маджарска

Стихове на Първолета Маджарска

Е-мейлПечатПДФ
Първолета Маджарска е родена на 4 август 1955 г. в гр. Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт – Дупница. Била е учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила е като журналист в окръжния вестник "Димитровско знаме" и в общинския "Нов пернишки вестник", "Перник експрес", "Регион експрес", "Зона Перник". Била екореспондент на в. "Струма". От 1997 г. е уредник в Художествена галерия – Перник.parvoleta
Автор е на стихосбирките "Ангел с ахилесова пета" /1997/, "Живей сега" /2001/, "Детето плаче като Бог" /2006/, "Ще се видим в Рая" /2008/, "Къде Икарите гнездят"/2014/ и "Мадоната и птиците" /2015/. Основен съставител е на антологиите: „Галерия към слънцето" /80 стихотворения и поеми за Перник/ , "Духът, който ни сродява" /2009/ и „Културна палитра" /2012/. Основател и главен редактор на алманах-списание "Културна палитра" за литература, изкуство и креативност".

ГОРЯ СИ СТАРИТЕ
Горя си старите,
протрити до болка обувки
в огнището на двора.
Къщи като баби
са се надвесили наоколо,
клекнали
до беззъбието на тревата.
Политат черни птици
от шепата на огъня
и вият гнезда върху стряхата.
Дипля есенни листа,
нижа ги на остър вятър
и въртя шиша на пламъка.
Горя си старите,
протрити до болка обувки
и посипвам главата си
с пепел от пътища.

ГРАДИНИТЕ НА ГОСПОД
Залъгвам се, че мога да избягам в себе си
и да се скрия вдън горите Тилилейски.
Косата сутрин да си среша ситно с гребена
в градините на Господ – ябълкови, райски.
Зората в гърлото петльово прекипява,
надува с глас тромпет напукан и прегракнал.
Наздраве! Да си споделим душите. Слава!
И на горящата в ръцете буйна факла.
Наздраве, верни, искрени, добри приятелства.
Наздраве, хора, още вярващи и истински.
Викнете: Долу на премерени ласкателства,
на шайка кумчовълчовци и кумалиски.
Викнете: Долу, глутници от сити дяволи,
одрали овчи кожи, вълната изпрали.
Пред избори крещиме: Браво! Браво!
А после – недояли, болни, недоспали.
Защо ли Бог продаде грешните душици,
а те продават си на всеки гласовете.
Превърнали се в мишчици, мушици,
в свещици бледи – мир на световете.
Залъгвам се, че мога да избягам в себе си
и да се скрия вдън горите Тилилейски.
Косата сутрин да си среша ситно с гребена
в градините на Господ – ябълкови, райски.

БЕЛИ КАМЪЧЕТА
БЕЛИ КАМЪЧЕТА
оставям след себе си,
за да не се загубя.
Когато луната надникне любопитно
през ключалката на нощта,
те ще блещукат – къси звезди
в нощната трева,
и ще чертаят пътека от минало време.
По нея ще се завърна вкъщи.
При очите на светещите прозорци.
При комина,
който отнася незнайно къде
нашите димящи послания.
Към душите на цели съзвездия близки –
към Голямата мечка на татко
и Зорницата мила
на мама.
Докато те светят на небето,
аз ще бъда спокойна
и ще хвърлям след себе си
бели камъчета от думи,
за да не се загубя.

БАВИ БОГ
Бави Бог, бави, но не забравя.
Ако забрави, ще му напомня.
Да ги накаже лошите – трябва
да врат в казана адов –
огромен.
Не може раят да ги насища
и тук, и в полога на небето.
Добрите люде дърпат каиша
и се държат днес все за сърцето.
Господи, плюй си в своята пазва,
иначе ти си съвсем излишен.
Караш ни да се самонаказваме.
Низшите – висши,
висшите – низши.

АЗ КАТО ВЯТЪРА
Аз като вятъра
ще дойда да те видя,
облякла ризата от есенни листа.
Ще се свия на кълбо пред прага
и, когато отвориш вратата,
ще те засипя.
Трудно ще ти бъде да ме съзреш.
Трудно ще ти бъде да ме задържиш,
Защото –
още първия миг,
когато отвориш очи,
първия миг,
когато протегнеш ръце,
аз ще се втурна в стаята лудо,
ще счупя прозореца
и ще си отида.

АЗ ВИЖДАМ БОГ
Аз виждам Бог
да се спуска
от кубето на църквата,
ловък като котка.
С бащинска гальовна длан
той храни птиците небесни,
които хвъркат покрай мен
и в мен.
Да, милостив е Господ!
Когато всяка сутрин,
след тържествената литургия
с еднаква обич той раздава хляб,
трошици или нафора
на всички нас.
Да, милостив е Господ!
Но все по-често
в утрините забелязвам,
че най-безкористно
приема жертви
единствено
от босоногите,
в ръцете с троскот.
И храни птиците небесни,
които хвъркат покрай мен
и в мен.
Да, милостив е Господ!...

ЧОВЕШКО ПЕТНО
Всеки ден да се преструваш, че още си жив,
дваж по-жив си от тези, заспали в могили.
А светът днес е лют и жесток, дваж по-див –
шумотевица градска все нещо ти пили.
И те свлича пияната зла рутина,
Недостатъчна радост, добро и  утеха.
И не си вече първата Ева – жена,
с лист от дъб се прикрила, наместо със дреха.
И Адам – син божествен – не е вече мъж,
който с лък и стрела от дивак ще те пази.
Той лукав е и грешен, и бяга от къщи.
И със джипа стотонен на път ще те сгази.
А животът човешки е с грам на муха.
Само Бог ще замахне и смлян си навеки.
Мръсно, кърваво, гадно човешко петно.
И мутация генна, облечена в дреха.

понеделник, 24 юли 2017 г.

Първолета Маджарска / Кестени

http://www.antenneair.eu/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F/07/2017/

Първолета Маджарска / Кестени

Улиците хрупат кестени,
от вятъра нощес сервирани.
Събличат ги с целувки есенни.
Прегръщат ги с лица гримирани.
Родени в листопадна музика,
разгърдени от лятна жажда,
се спускат – парашутно бузести,
във уличната сянка вграждани.

Поезия от Първолета Маджарска


http://www.bulgariasega.com/interesting_facts/literatura/35974.html

Поезия от Първолета Маджарска

Начална страница | Интересно | Литература | Поезия от Първолета Маджарска
image
ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА е поет и художник. Работила е  като учител, журналист в различни медии и галерист.
Автор е на стихосбирките: „Ангел с ахилесова пета“ /1997/, „Живей сега“  /2001/, „Детето плаче като Бог“ /2006/, „Ще се видим в Рая“ /2008/, „Къде Икарите гнездят“ /2014/, „Мадоната и птиците“/2015/ и основен съставител на антологиите: „Галерия към слънцето“/80 стихотворения и поеми за Перник/, „Духът, който ни сродява“ /2009/ и „Културна палитра“/2012/.
Основател и главен редактор е на алманах-списание "Културна палитра"  за литература, изкуство и креативност /2012-2017/.
Носител е на множество награди от национални и международни конкурси за поезия. Стиховете й са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
Първолета Маджарска е автор във  всички издания на Годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“.                          


Виолина Б. ИВАНОВА 
в. „България СЕГА“



ПРИКАЗКА С ГОСПОД

И баба има  приказка със Господ.
Отдавна имат се  и тачат с баба.
На дядо млад изгниха шепа кости.
На пет парчета баба чупи хляба.

Но пред Божич изгуби сетна сила,
смъртта сурвака я с метла от троскот.
Тя цял живот бе стискала, пестила –
остана в къщата ни само Господ.

И всеки път от Него се отричах,
когато някъде отведе мама
и цялата тайфа бохеми – всички!
И други близки – малки и големи.

И хвърлях шепа пръст по Него дива.
Проклинах Го, направо бях Му бясна!
Но той си има Божа справедливост
и ризата, що Му дарих, е тясна.


БАЩА МИ СЕ ПРЕСЕЛИ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ

Баща ми се пресели при звездите.
Надува бузите на ярето
и свири радомирска ръченица.
И ситнят сръчно те, размахват кърпа,
приклякват и очите им подскачат –
звездите ситнят радомирска ръченица.
Когато пръстите се уморят
и гайдата е смачкала търбуха,
той вдига тост със греяна ракия
и въздухът се пълни с звън на чаши…

Баща ми зида къщи до небето.
На покрива развява бяла риза –
крилете й политат все нагоре
и толкова е волно на душата,
че в костите ти няма грам умора.

Баща ми вече не държи мистрия.
И гайдата издърпа последния му дъх.
Сега подскача със единия си крак
свойта ситна радомирска ръченица
от звезда на звезда,
от звезда на звезда…


НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ
Не носете цветя.
Нека си стоят там,
при корените,
при семената покълнали…
Мама се побра в дървени шепи.
Като Палечка в чашка на цвете,
отпътува по реката на безвремието.
Толкова малка и крехка беше,
че накрая и аз я носех на ръце,
като малко безпомощно дете.
Ръцете й не можеха да ме прегърнат.
Очите – да ме видят и познаят.
Дъхът й беше вече там, при татко…
А беше работлива като мравка
и носеше товара на гърба си,
сто пъти по-голям от нея,
по невидимите мравчени пътеки.
Тъжният дъждец с уморените капки
я изтри безмълвно, безвъзвратно
от лицето на земята.
Не носете цветя.
Нека си стоят там, при корените –
където някога и ние ще отидем –
при семената покълнали…



СЯНКАТА МИ Е ВГРАДЕНА ВЪВ ЧЕШМАТА

Три месеца преди да се родя
баща ми – майсторът,
иззидал каменна чешма, по-висока от него,
с два чучура, със три коруби за животните.
Каптирал изворната жила
от билото на “Света Петка” – мъченицата,
и от тогава – в студ и пек, повече от половин век,
водата е живителна, лечебна, никога не спира.
А при пороища и дъждове –
прелива
и прави малка бара към нивята…

След толкова години майсторът
при извора се върна, при чешмата –
да пие пак от живата вода на младостта,
но сладката му градска болест разрани живота.
Кракът, душата станаха огромна рана.
И когато го понесоха завинаги от двора,
близките му пред чешмата спряха –
завинаги да се сбогува със живата вода.



ТАТКО СЕ Е НАДВЕСИЛ НАД КОШЕРИТЕ

Татко се е надвесил над кошерите,
маскиран като пернишки кукер,
с натежали нозе от пчелна отрова.
Ръцете му пипат предпазливо,
с дълги ръкавици над лактите.
Забримчен е от морза на осите.
Това е най-медоносното лято –
първото и последното за татко,
когато пчелите жужаха граовско хорце
с леките си медени копитца.
А той бе великанът –
с мрежа на главата –
и в ръцете му сладнееше животът
в пити от спомени, чешми и гайди…

Татко се скри във дървения кошер,
изгубил своята пчела-майка в тревата,
капнала завинаги пред медените пити.



ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА

По месечина дядо се завръща,
за да огледа нивите, пчелина и  обора.
Сто пъти рухна неговата стара къща,
откакто в нея вече не живеят хора.
 
Полазиха я,  избуяха бурени и кореняци,
оплетоха наоколо редици жилав плет.
И паяжините навред разрошиха мустаци.
Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.
 
По месечина дядо старият се пак завръща.
До снимката на баба има кътче горе.
Не е това, не е онази неговата къща.
Не са онези нивите и стоката в обора.

Но, мисля си, дорде живее споменът за дядо.
Дорде духът му вампирясал нивите обхожда,
ще се възражда тази, скътана в сърцето клада,
и ще гори и на децата в неродените им рожби.
 



ПРАВО В ОЧИТЕ

Право в очите ти гледам, о, Господи.
Не си отвръщай главата.
Цял живот стискам парите и постя,
нямам любов за отплата.

Скачам на куц крак, наместо да тичам.
Сляпа ли съм или глуха.
Някакви думи вълшебни все сричам,
само вълните ме чуха.

Ровя в душата си с острия гвоздей –
кръстът Христов все ме води.
Днес си изплетох венеца от рози,
тръгнах по пътя Господен.

Право в очите ти гледам, о, Господи.
Един от нас ще си отметне главата.
Аз ли съм грешна? Ти ли си грешен?
Господи, кацнала съм ти на ръката.


Първолета МАДЖАРСКА

понеделник, 12 юни 2017 г.

Първолета Маджарска / Да отключиш нов свят


Първолета Маджарска / Да отключиш нов свят

Да отключиш нов свят
и да проникнеш нахално отвъд думите.
Да отключиш нов свят
със златния ключ на Буратино
и куклите да заиграят своя нов спектакъл.
Да отключиш нов свят,
с един поглед да откриеш пространството
и да се изгубиш в него.
Да откриеш една древна вълшебна дума,
която прави чудеса
и разваля черни магии.
Древна вълшебна дума,
която кара младите да пощуряват,
а старите да пощръкляват.
Да пият нежност и безумие
от препълнените чаши
и да ги удрят о земята.
Да оглушеят от звъна им
и да събират в шепи пъстри стъкълца,
наместо злато.
Тази вълшебна неспокойна дума,
която овкусяват с вино –
със много страст и дива орис.
Която оживява мъртвите дори.
И спомените се възраждат,
проникнали дълбоко отвъд думите,
отвъд пространството и времето.
Да отключиш нов свят
със златния ключ на Буратино
и куклите да заиграят своя нов спектакъл.

вторник, 30 май 2017 г.

Бисерни миди

http://www.nabore.bg/statia/biserni-midi-2837-33

Млякото на небето
се е пресякло.
Изхлузва се на парцали.

***

Водата скача
високо в шадравана,
с въженце от дъга.

***

Дъждовна риза
облак пак съблича.
Скъсани копчета.

***

Набучвах
пеперуди в хербария –
кръстове от карфици.

***

През стъкълце
поглеждам слънцето
и виждам рая.

***

Като светулки
греят къщите,
в буркан затворени.

***

Небето чисти
нощните комини
с паднала птица.

***

Къщи с черни кърпи
очакват някой
да запали лампа.

***

С мрежи от мигли,
улавяме залеза –
златна светулка.

***

Видя ли децата
на Господ в морето.
Вълни хвърлят ласо.

***

Слепият човек
с тояжката се скита.
Отмерва време.

***

Пия дъгата,
скрита в дъждовна капка.
Цветна изгрявам.

***

Рисувам с поглед
по небесното платно
портрет на Господ.

Първолета МАДЖАРСКА, Перник