Пързалка

Лесно се прави
пързалка със лед –
лисваш две кофи

и толкоз.
После се пускаш
назад и напред,
колкото искаш –

до болка.

http://az-deteto.bg/parzalka/9225/view.html

БЪДНИ ВЕЧЕР

Стара баба прикадява
погачите и нарежда.
Бъдни вечер е тъдява –
палим свещи със надежда.

Идва Новата година
и огнището блещука.
Да полеем я със вино,
и с късмети за сполука.

И към Бога със молитва
благодарност да отправим.
С вейка дрянова накитена
гърбиците да изправим.


 http://az-deteto.bg/badni-vetcher/9214/view.html

КАКВО ЛЮБОВ Е, ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ?

КАКВО ЛЮБОВ Е, ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ?

Измислил я е някой първобитен луд.

А ние – папагалите – гърла дереме:

“Обичам те! Родени сме един за друг!”

Затваряме очи и хоп! – във пропаст.

Трошиме кости, махаме с ръка.

Сърцето скърца разглобено, хлопа.

Бучи в нас най-поройната река.

Какво любов е и кого да питам?

Момичето със плитките, момчето

с войнишко кепе, младата съпруга,

там, чичкото оплешивял, с бомбето,

или онази, в бара нощен, с другия…

 Сърце, а ти защо мълчиш, кажи ми?

Кога със нея ще ме запознаеш?

Но не с екранната и книжна – жива

да бъде тази фея, най-накрая.

Да ми изпие мозъка, да мога

и аз като света да полудея.

Любов, а ти не си ли само мода,

а всеки днес по модата живее…

http://www.svobodata.com/page.php?pid=6348&rid=60

ВЕЛИКДЕН

НАДИГНА МЛЯКОТО КАПАКА.

Реката бяла плъзна в ниското.

Засвири парата и хвръкна,

и засвистя, и се разкиска.

Облажиха езици котките

и баба ми вароса чисто.

Христос воскресе, без да пита,

и във очите се разплиска.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=6348&rid=60

СПОМЕН ЗА ГЕРГЬОВДЕН

ВЪРБАТА ЧАКА С РЪЦЕ ПОД ПРЕСТИЛКАТА,

като прегърбената моя баба,

забрадила главата си със кърпа,

която пиеше с очи пътеката

и чакаше да се изсипят внуците,

пак двора й с крачета да изпълнят.

Те все са гладни – ще им спретне зелник

със наръч лукови перца от малката градинка,

в която чопли бурена от изгрева до залез.

Кога ще дойдат свидните й внучета, 

примрели от игри, с искри в очите,

водица прясна от чешмата да й донесат,

от Маджарската чешма в дерето,

която сам синът й Георги - като светец иззида,

седмица една преди Гергьовден,

в годината, в която аз съм се родила.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=6348&rid=60

СЛЪНЧОГЛЕДЪТ

СЛЪНЧОГЛЕДЪТ

Слънчогледът
като телефонна шайба,
се върти.
Набирам номера на ангела,
отнесъл душата на баща ми.
Запилял се е някъде там,
в небесата,
и не чува сигнала.
А аз така искам да си поговоря.
Имам много въпроси,
трудни въпроси,
които преследват съня ми.

И пак набирам телефона на небето.
Ще се прекърши от въртене
шайбата на слънчогледа,
но всички са се запилели някъде.
Затова изпратих гълъб -
моят пощальон за висините,
със писмо под дясното крило.
Миглите ми пърхат срещу светлината,
птицата е точка в моя поглед,
скри се там, зад облак,
и изчезна…

И си мисля,
с шайбата на слънчогледа във ръка:
колко за малко се случва животът,
почти за секунда,
отмерена от ръчния часовник
на Господ.

РАКИЯ

---

РАКИЯ

Ракията синджирено се стича.
От моя род разбират от ракия.
Не може да си мъж обичан, нечий,
ако среднощ от свят не се напиеш.

Ако не легнеш с песен за отбой
и не налюбиш своята изгора.
Във моя род мъжете са от сой.
За тях все още си припомня двора.

И къщата, откърмила деца.
Чешмата, и бунара, и стобора…
В градината поникнаха цветя -
вовеки пазят жилавия корен.

ДЪЖДЪТ ОТМИ ПЛАНИНАТА

Дъждът отми планината
от платното на прозореца.
Забули я в мъгла и я отнесе
някъде далече
с ризата на есенния вятър,
откъснала се от простора
на хоризонта.

Една топола
своята акварелна четка люлее
и рисува по небето водни картини.
Мокро в мокро.
Облаци полите си ветреят
и забравих цвета на небето...
Слънцето изгря
и като палаво дете подскача
с един крак,
премятайки ритмично над главата си
въжето на дъгата...

ЛЯТОТО Е УЗРЯЛ ПЛОД

ЛЯТОТО Е УЗРЯЛ ПЛОД,
който изяждам с наслада,
а костилките дни
засявам на двора.
Лятото сме аз и ти –
напращяла диня,
която се търкаля във нощта…

НАРИСУВАЙ ЕСЕНТА

Нарисувай есента,
ако можеш.
По-добре я почувствай.
Позволи на вятъра да те разходи,
като листо –
откъснато и попиляно.
Тогава ще видиш
как дървото дирижира
със всичките си разголени клони,
накъсва въздуха на залези
и го запраща зад хълма.

Нарисувай есента
в очите на жената,
която набира с бастуна
отчаяна морзова азбука.
Денят й е залък и кисело мляко,
огледално отопена паница
в усойна стая.
Нарисувай ми тази старица
и си мечтай за лятото,
щедро на залези.

НА ВСЯКА КОТКА РЕЦИТИРА СТИХОВЕ

НА ВСЯКА КОТКА РЕЦИТИРА СТИХОВЕ,
измервайки града с пияно тяло.
Бакшиш оставил
в ресторанти стихнали
на сервитьорките със глас опален.
Завръща се по бузите с червило,
със смях пари на маса
разсъбличал,
стопили се в разлети чаши вино.
Сред пепел от угарки
се развличал.
Приятели го търсят след заплата.
В останалото време са заети,
затворили със катинар душата
пред просещата шапка на поета.
Когато все пак вкъщи се прибира
без грош, но с вратовръзката и блед,
законната съпруга реагира,
сукалчето приспала с празна гръд.
Той гузен ляга, малките целува.
Каквото му говорят, не разбира.
Най-много ориста си да напсува
и в сънищата пак да рецитира…


 http://www.palitrabg.net/35pm.htm

МОЕТО ЦАРСТВО СА НОЩИТЕ

---

Моето царство са нощите.
Боса, със вирнат нос,
скитам в града като котките.
Срещат ме с ням въпрос.
Будя прозорци притихнали
с пясък във шепа и смях.
Скачам в дворовете стихнали.
/Какво ли диря във тях?/
Свиря сигнала - познатият.
Вместо теб – друга глава.
Маха с ръце непознатият,
бълва вулкан от слова….

Моето царство са нощите.
Вятърът – моят другар.
Денем – аз съм момиче.
Вечер – нощният цар.

ДЯДО КЪСА ПЪПЕШИТЕ ЗЛАТНИ

Дядо къса пъпешите златни
от бостана.
Главите им търкаля на купчина.
Долетя невидим медоносен ангел,
на рамото му кацна много рано,
изпръхтя накокошинен и замина
в кошарата си отвъд хоризонта.

Още е рано, рано е за дядо.
Защото има много дини за събиране.
Защото има много тикви за пребиране.
Сто купчини трябва да направи.
Сто лета да трупне зад гърба си –
златни, медоносни, плодородни...

И тогава – само Господ знае.
Шепичка небе на гроба му ще хвърля
и ще никнат много незабравки.
C бели капки-стихове ще ги поливам,
ще ги срича дядо и оттатък.
И на дядовците дълго ще се хвали
за бостана в райската градина -
как търкаля пъпешите на купчина.

Сто купчини трябва да направи.
Сто лета да трупне зад гърба си –
златни, медоносни, плодородни...

В ЕДНА ЗАМАЯНА, ЛЮТИВА УТРИН

В една замаяна, лютива утрин

В една замаяна, лютива утрин,
когато слънцето все още се събужда –
прикътана сред пух от мързеливи облаци,
пътеката се плъзна сред шубраците,
за да съзре мънистата на мравките.

В такава утрин вятърът подсвирна
на пчелите,
а те на кошера във питата се вкопчиха.
Баща ми сложи мрежа на главата
и ръкавици дочени до лактите,
за да открадне капки медовина
пак от летящото, пияно войнство
за куп филийки сладки на децата.

В една замаяна, лютива утрин,
когато Дядо Господ се протяга
и пържи слънцето горещо във тигана,
баща ми беше Бог със мрежа на главата,
а аз жужах около него и събирах
нектар от дланите му работливи,
и в думи-пити медни ги превръщах
за кошера на дългите си нощи.

АЗ ПОМНЯ КАК ЦЕЛУВАХ

Аз помня как целувах

Аз помня как целувах
раменете на лятото,
солени от море и вятър.
Помня как го изпиха облаци
и отнесоха на юг.
Аз тичах по брега
да го настигна.
Вълните
като слепи кученца
скимтяха
и се гушеха в нозете ми,
а аз ги хранех
със трохи от светлина и пясък.

Кой може да забрави
щедростта на лятото.
Залезът наливаше чашите
с огнено вино,
обикаляше масите
и черпеше всички.

МАМА НЕ ДОЧАКА ПРОЛЕТТА

МАМА НЕ ДОЧАКА ПРОЛЕТТА.

Тишината бяла я отнесе.

Вън ледът рисуваше цветя.

Над стъклото облак се надвеси.

Мартеничка аз й подарих,

на ръката бледа я завързах.

Към стената тя погледна тихо

и към татко сякаш се забърза.

Щом капакът тежко се затвори

и я скриха с черга от цветя,

тъмнината пусна своя корен…

Мама не дочака пролетта.

ПРИСЕДНАЛА КРАЙ МЛЕЧНИЯ ПЪТ

ПРИСЕДНАЛА КРАЙ МЛЕЧНИЯ ПЪТ,

мама чака да се върне татко,

целият накапан със звезди.

Боядисвал е със четка пак

тавана на небето.

Навярно Господ не може

без майстор

и го е назначил за постоянно.

Няма да се върне никога вече

да белоса старата ни къща,

да окоси ливадата

и портата да стегне.

Много рано си отиде татко.

Сега е в къщата си под тревата

и коренчето на билката дои,

за да направи лек за своите рани.

А мама мислеше,

че пак къртицата

е прегризала цветята във градината

и само буренът нахален се поклаща.

СЪБУДИ СЕ, БАБО! СЪБУДИ СЕ!

СЪБУДИ СЕ, БАБО! СЪБУДИ СЕ !

Запознай ме пак със билките, цветята,

с имената на дърветата и птиците.

Като Бог света ми назови.

Искам с детски взор да го открия,

да изминем старите пътеки

към нивята, църквата, дворовете,

и във къщата  да се  завърнем.

Да отворим бабината ракла

и  литаци, пафти да извадим,

скътани във кърпичка пендари…

Чергите отново да разстелем,

зелника със лука да замесим …

Да приседнем всичките ти внуци

и  да гълтаме като гъсоци,

а смехът ни да искри  въз Бога.

Събуди се, бабо! Събуди се !

Като Бог света ми сътвори,

а  в  неделята ще си починеш.

ОТ ДЪНОТО НА УЛИЦАТА НИ НАРЪФАНА

ОТ ДЪНОТО НА УЛИЦАТА НИ НАРЪФАНА

с  раздрънкана каруца вехтошарят иде.

Гласът му е пресипнал и обветрен, и разцъфнал,

а кончето едва нозете гладно сприда.

Аз тичам полозите да пребъркам бързо,

защото зная, че срещу едно яйце,

той вафличка ще ми даде, локум на клечка

или бонбони, шарено петле…

Изяла всичко лакомо, до трошка,

очаквам вечер баба да изсипе клетви и закани.

Защо не снасят пустите кокошки?

Ох, пипката! Ох, пипката дано ги хване!

БАБА МИ БУХНА МАЯТА

БАБА МИ БУХНА МАЯТА.

Ще има пак сецана баница.

Ще лети като птица във въздуха

и баба ще я приземява.

Ще разтяга дрипите й във всички посоки

и ще рисува върху нея

разтопени слънчеви кръгове.

Ще слага с лъжицата трошички сиренце,

оваляно в шепата на яйчен облак,

и после на змия ще я усуква.

Нажежена се задъхва фурната,

гладна за тесто, за подници със баници –

Огнена ламя, завързана за къщата.

Гайда рукна, пълна със живот,

че на баницата й е нужна гайда,

душата й наоколо да поразходи

и до небето да я извиси…

Слънцето отлепи мигли от стъклото –

избледня, изчезна, изпари се -

като сецаната, избуяла в спомените баница,

която баба ми въртеше и усукваше.


 http://www.palitrabg.net/35pm.htm

ПЕТЕЛЪТ ОЩЕ СПИ

ПЕТЕЛЪТ ОЩЕ СПИ.

Нощта е скрита под крилото му.

И мама в тъмното се взира.

Не спи.

Студено й е.

В тишината е заслушана.

Още е рано печката да пали

и съчките да чупи с нервни пръсти…

Ще постои във мрака

и с мъртвите ще си говори.

Във тези часове на дявола

те винаги я навестяват.

Не може да отиде да ги види

там, на гроба,

със кошница храна,

с бутилка вино,

защото са високо и далече.

Краката вече я не слушат,

бастуна все си губи

и вятърът пиян не я подкрепя.

Петелът още спи

и много е студено.

Ще стане мама

и ще драсне клечката кибрит,

Във тъмното към пътя ще се взира,

дордето слънцето със нокът розов

на малкия прозорец не почука.

ГОРЯ СИ СТАРИТЕ

ГОРЯ СИ СТАРИТЕ,

протрити до болка обувки

в огнището на двора.

Къщи като баби

са се надвесили наоколо,

клекнали

до беззъбието на тревата.

Политат черни птици

от шепата на огъня

и вият гнезда върху стряхата.

Дипля есенни листа,

нижа ги на остър вятър

и въртя шиша на пламъка.

Горя си старите,

протрити до болка обувки

и посипвам главата си

с пепел от пътища.

СНИШИХ СЕ ОТ СЪЛЗИТЕ НА ЕДНО ДЕТЕ

СНИШИХ СЕ ОТ СЪЛЗИТЕ НА ЕДНО ДЕТЕ.

Погледнах в обидата на очите му.

Изравних се с неговия ръст

и като него се почувствах безпомощна,

наранена и самотна.

Това дете плачеше като ангел.

Държеше прашната топка в ръце,

като захвърленото в хаоса земно кълбо.

и плачеше като ангел,

който не си е изпил млякото

на спирката на Млечния път.

Сигурно

някой малък дявол му е разлял чашата

и сега сълзите му рисуват браздулици

по зачервените от залеза бузи.

Аз се снижих и сниших

до сълзите на това непознато

и позабравено в мен дете.

Направих му смешна физиономия

и то прихна в лъчезарен смях

като малък вселенски Бог,

който държеше в ръцете си

прашното земно кълбо.

ИЗТУПАЙ ОТ БАЛКОНА

ИЗТУПАЙ ОТ БАЛКОНА

тази прозявка,

заедно със спалното одеяло.

Разпилей сънищата,

като малки пухчета,

сметени на улицата.

Разбий слънчевите чаши

в стената на мълчанието

и виж как си приличат

очите на птиците

и на поетите.

Небето ги тегли със огнен магнит.

Гнездата им –очите божии,

са разпилени по дърветата

и храстите.

Те мътят яйца –

готови някога да полетят,

и да кълват звезди

по терасата на Господ.

НЕ СЪМ СЕ РОДИЛА

НЕ СЪМ СЕ РОДИЛА

със златна лъжица в устата

и не танцувам

със стъклени пантофки.

Човек не знае

нито откъде

ще му дойде доброто,

нито кои са

истинските му приятели.

Никога не съм мечтала за място

на трапезата на господарите,

защото там и залците присядат,

и виното е кисело.

Щастието

е понякога

в това -

да живееш на своята малка планета

и да отглеждаш

една красива роза.

ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА

ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА,

за да огледа нивите, пчелина и обора.

Сто пъти рухна неговата стара къща,

откакто в нея вече не живеят хора.

Полазиха я,  избуяха бурени и кореняци,

оплетоха наоколо редици жилав плет.

И паяжините навред разрошиха мустаци.

Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.

По месечина дядо старият се пак завръща.

До снимката на баба има кътче горе.

Не е това, не е онази неговата къща.

Не са онези нивите и стоката в обора.

Но, мисля си, дорде живее споменът за дядо.

Дорде духът му вампирясал нивите обхожда,

ще се възражда тази, скътана в сърцето клада,

и ще гори и на децата в неродените им рожби.

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

високо до слънцето

и ме сложи на детската седалка

пред себе си,

която беше направил специално за мен.

Татко ме вози на колелото,

върти педалите на земното кълбо

и косата ми се ветрее

като къдрава огнена комета.

Татко набира скорост по равното

и зад нас се сипят слънчеви искри.

А аз се смея и натискам клаксона,

и улицата – цялата – се смее…

Татко кара колелото си без мен.

Върти педалите на земното кълбо,

набира скорост и поема по Млечния път.

Изгуби се там, на завоя,

между Голямата и Малката мечка,

и стана мигаща, светеща точка,

на която има детска седалка

за мен.

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ
баба все ми казваше,
че някой ден мъртвите ще се завърнат
и тогава ще се пресели от души земята.
И дълго всички стари оплаквачки
ще разтребват дървените кръстове
и със тях ще оградят земята,
като разкопана от къртичина ливада.
И чимшир, и здравец ще насадят,
а, може би, дори лозя,
защото всеки гроб, преливан е със вино,
с бутилка, във която е затапена
кръвта Христова.
Или по нашему - със много граовска ракия -
такава люта джибровица, скоросмъртница,
от която черепите на мъртвите се ококорват
и от ноздрите им бълва огън.

След този пир на помен и задушница,
защо им е на мъртвите да се завръщат,
щом близките им вече не са същите -
пораснали са или остарели,
или пък всичко вече са забравили...
А аз ще доживея ли да ги посрещна,
ще мога ли душите да нахраня
и със всички да си поприказвам,
когато се изпълни със безброй въздишки
бащината къща.

КАТО АМФОРЕН БОГ

КАТО АМФОРЕН БОГ –

Бог на виното, Бог на словата,

е поетът сред вас и високо над вас – в небесата.

Виж, отшелник е той, позабравен от вашето рамо.

Като биволски рог е протяжно  в душата му само.

И не с паче перо, с химикалка прекъсваща драска

по листа ослепително бели, по сметки и такси.

На салфетки измачкани

ниже стих подир стих  в ресторанта.

Никой с поглед не грачи,

дори барманите са галантни.

От Твореца дарен,

реди своите огнени знаци.

Сух и дяволски ден.

Скъсан  джобът,

мухите накацали...

Виж, Поетът сред вас е пастир на ята пеперуди

и във  райското пасбище те летят  и летят  като луди.

Хороводът е той на ефирните тайни разходки

върху дансинга слънчев,

обул малки балетни пантофки.

Като амфорен Бог -

Бог на виното, Бог на словата,

е поетът сред вас и високо над вас -

в небесата.

ДЯВОЛ И СВЕТИЦА

ЖЕНИТЕ ЗАД ГЪРБА Й СЪСКАТ ДИВО.

Мъжете

с вълча страст я преоткриват.

А тя –

между небето и земята,

тревожи още този необятен,

безгрешен свят.

Но в тялото й стройно

напира нещо силно, непристойно…

В душата й светулка малка свети.

Жадува смях, приятелства, конфети…

Не духайте светулката, законни

и строги хора

с принципи изконни!

Жена е тя.

Самата е светило.

Под дрехата си

две слънца е скрила…

Зограф изкусен, зная,

ще я срещне

и нейните сълзи

и обич грешна

ще възкреси със божия искрица

в една икона –

дявол и светица.

ДЕТЕТО ИСКАШЕ ДА СИ ОТКЪСНЕ НЕБЕ

ДЕТЕТО ИСКАШЕ ДА СИ ОТКЪСНЕ НЕБЕ.

Да докосне короната на дървото.

Протягаше ръчички все нагоре

и гледаше приседналата баба

със ей, такива умоляващи очи.

Една  жена – добра и непозната,

която там  наблизичко минаваше,

го вдигна с едрите си  възлести ръце

и то разцъфна в слънчева усмивка.

Откъсна си листенце от дървото

и в шадравана  нежно го положи –

нанякъде -

като мечта щастлива -

в откъснато небе

да полети.

ГОСПОДИ, НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО

ГОСПОДИ,

НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО.

За никого и за нищо вече не ми стига.

Захлупват ме думите като лавина,

като отприщена  речна дига.

И заплитат ме лепкави паяци  във интриги,

във ъгли, в мрачини полудели

и остава ми силица малка нищожна

да изпъна гърба си, утрото да застеля.

Да си открадна зрънце мъничко време,

което все някога  да ме разлисти.

Господи, не ми стига времето

да се прекръстя и  да се пречистя.

ВЪЗДИШКА

Приятели,

забравихте ли ме,

приятели?

Заминах надалеч

и скъсах нишката.

Сега се причислих

към група наематели.

Закачвам вечер

на стена въздишката.

Приятели,

забравихте ли ме,

приятели?

Писма поне пишете –

глас в ефира.

А бяхме влюбени

във слънцето

мечтатели,

а бяхме пет ръце

пред чаша бира…

ВСЕКИ САМ КРЕПИ

ВСЕКИ САМ КРЕПИ

небето над главата си.

Душата му

е с белезниците на делника

прищипана,

ослепява от изкуствена светлина.

Люспи

слънчогледовите семки на грижите,

разплита пуловера

бримка по бримка,

като рачешка стъпка на пясъка.

Ако можеше

животът да има чернова,

всеки щеше да бъде

максимално щастлив,

сложил на масата

перо и хартия.

Съдбата е щедра,

като паничката на просяк,

стояла дълго под дъжда.

АЗ НОСЯ ЩАСТИЕТО СИ ВЪВ РЕШЕТО

АЗ НОСЯ ЩАСТИЕТО СИ ВЪВ РЕШЕТО

и чакам на брега на реката.

Когато бликне златната вода,

събуди ме!

Дано дойде по-скоро,

че ще пропилея живота си,

като все още спяща красавица.

Аз се блъскам по улиците

като изоставено куче

и търся огризки любов

в контейнерите на самотата.

Трябва да намеря точните думи,

способни да закърпят всички дупки,

през които прозира вятърът.

Нали всички живеем,

за да обичаме.

Обичаме, за да живеем,

или просто – все още живеем…

А истинските чудеса

стават само в душите ни,

когато решетото на щастието

е все още пълно…