ДЪЖДЪТ ОТМИ ПЛАНИНАТА

Дъждът отми планината
от платното на прозореца.
Забули я в мъгла и я отнесе
някъде далече
с ризата на есенния вятър,
откъснала се от простора
на хоризонта.

Една топола
своята акварелна четка люлее
и рисува по небето водни картини.
Мокро в мокро.
Облаци полите си ветреят
и забравих цвета на небето...
Слънцето изгря
и като палаво дете подскача
с един крак,
премятайки ритмично над главата си
въжето на дъгата...