ВСЕКИ САМ КРЕПИ
небето над главата си.
Душата му
е с белезниците на делника
прищипана,
ослепява от изкуствена светлина.
Люспи
слънчогледовите семки на грижите,
разплита пуловера
бримка по бримка,
като рачешка стъпка на пясъка.
Ако можеше
животът да има чернова,
всеки щеше да бъде
максимално щастлив,
сложил на масата
перо и хартия.
Съдбата е щедра,
като паничката на просяк,
стояла дълго под дъжда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар