МАМА НЕ ДОЧАКА ПРОЛЕТТА.
Тишината бяла я отнесе.
Вън ледът рисуваше цветя.
Над стъклото облак се надвеси.
Мартеничка аз й подарих,
на ръката бледа я завързах.
Към стената тя погледна тихо
и към татко сякаш се забърза.
Щом капакът тежко се затвори
и я скриха с черга от цветя,
тъмнината пусна своя корен…
Мама не дочака пролетта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар