http://www.bulgariasega.com/interesting_facts/literatura/35974.html
Monday, 24 July 2017
 |
Поезия от Първолета Маджарска
Размер на шрифта: 
82 пъти прочетено
Bulgaria Sega
ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА е поет и художник. Работила е като учител, журналист в различни медии и галерист.
Автор е на стихосбирките: „Ангел с ахилесова пета“ /1997/, „Живей сега“ /2001/, „Детето плаче като Бог“ /2006/, „Ще се видим в Рая“ /2008/, „Къде Икарите гнездят“ /2014/, „Мадоната и птиците“/2015/ и основен съставител на антологиите: „Галерия към слънцето“/80 стихотворения и поеми за Перник/, „Духът, който ни сродява“ /2009/ и „Културна палитра“/2012/.
Основател и главен редактор е на алманах-списание "Културна палитра" за литература, изкуство и креативност /2012-2017/.
Носител е на множество награди от национални и международни конкурси за поезия. Стиховете й са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
Първолета Маджарска е автор във всички издания на Годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“.
Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“
ПРИКАЗКА С ГОСПОД
И баба има приказка със Господ.
Отдавна имат се и тачат с баба.
На дядо млад изгниха шепа кости.
На пет парчета баба чупи хляба.
Но пред Божич изгуби сетна сила,
смъртта сурвака я с метла от троскот.
Тя цял живот бе стискала, пестила –
остана в къщата ни само Господ.
И всеки път от Него се отричах,
когато някъде отведе мама
и цялата тайфа бохеми – всички!
И други близки – малки и големи.
И хвърлях шепа пръст по Него дива.
Проклинах Го, направо бях Му бясна!
Но той си има Божа справедливост
и ризата, що Му дарих, е тясна.
БАЩА МИ СЕ ПРЕСЕЛИ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ
Баща ми се пресели при звездите.
Надува бузите на ярето
и свири радомирска ръченица.
И ситнят сръчно те, размахват кърпа,
приклякват и очите им подскачат –
звездите ситнят радомирска ръченица.
Когато пръстите се уморят
и гайдата е смачкала търбуха,
той вдига тост със греяна ракия
и въздухът се пълни с звън на чаши…
Баща ми зида къщи до небето.
На покрива развява бяла риза –
крилете й политат все нагоре
и толкова е волно на душата,
че в костите ти няма грам умора.
Баща ми вече не държи мистрия.
И гайдата издърпа последния му дъх.
Сега подскача със единия си крак
свойта ситна радомирска ръченица
от звезда на звезда,
от звезда на звезда…
НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ
Не носете цветя.
Нека си стоят там,
при корените,
при семената покълнали…
Мама се побра в дървени шепи.
Като Палечка в чашка на цвете,
отпътува по реката на безвремието.
Толкова малка и крехка беше,
че накрая и аз я носех на ръце,
като малко безпомощно дете.
Ръцете й не можеха да ме прегърнат.
Очите – да ме видят и познаят.
Дъхът й беше вече там, при татко…
А беше работлива като мравка
и носеше товара на гърба си,
сто пъти по-голям от нея,
по невидимите мравчени пътеки.
Тъжният дъждец с уморените капки
я изтри безмълвно, безвъзвратно
от лицето на земята.
Не носете цветя.
Нека си стоят там, при корените –
където някога и ние ще отидем –
при семената покълнали…
СЯНКАТА МИ Е ВГРАДЕНА ВЪВ ЧЕШМАТА
Три месеца преди да се родя
баща ми – майсторът,
иззидал каменна чешма, по-висока от него,
с два чучура, със три коруби за животните.
Каптирал изворната жила
от билото на “Света Петка” – мъченицата,
и от тогава – в студ и пек, повече от половин век,
водата е живителна, лечебна, никога не спира.
А при пороища и дъждове –
прелива
и прави малка бара към нивята…
След толкова години майсторът
при извора се върна, при чешмата –
да пие пак от живата вода на младостта,
но сладката му градска болест разрани живота.
Кракът, душата станаха огромна рана.
И когато го понесоха завинаги от двора,
близките му пред чешмата спряха –
завинаги да се сбогува със живата вода.
ТАТКО СЕ Е НАДВЕСИЛ НАД КОШЕРИТЕ
Татко се е надвесил над кошерите,
маскиран като пернишки кукер,
с натежали нозе от пчелна отрова.
Ръцете му пипат предпазливо,
с дълги ръкавици над лактите.
Забримчен е от морза на осите.
Това е най-медоносното лято –
първото и последното за татко,
когато пчелите жужаха граовско хорце
с леките си медени копитца.
А той бе великанът –
с мрежа на главата –
и в ръцете му сладнееше животът
в пити от спомени, чешми и гайди…
Татко се скри във дървения кошер,
изгубил своята пчела-майка в тревата,
капнала завинаги пред медените пити.
ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА
По месечина дядо се завръща,
за да огледа нивите, пчелина и обора.
Сто пъти рухна неговата стара къща,
откакто в нея вече не живеят хора.
Полазиха я, избуяха бурени и кореняци,
оплетоха наоколо редици жилав плет.
И паяжините навред разрошиха мустаци.
Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.
По месечина дядо старият се пак завръща.
До снимката на баба има кътче горе.
Не е това, не е онази неговата къща.
Не са онези нивите и стоката в обора.
Но, мисля си, дорде живее споменът за дядо.
Дорде духът му вампирясал нивите обхожда,
ще се възражда тази, скътана в сърцето клада,
и ще гори и на децата в неродените им рожби.
ПРАВО В ОЧИТЕ
Право в очите ти гледам, о, Господи.
Не си отвръщай главата.
Цял живот стискам парите и постя,
нямам любов за отплата.
Скачам на куц крак, наместо да тичам.
Сляпа ли съм или глуха.
Някакви думи вълшебни все сричам,
само вълните ме чуха.
Ровя в душата си с острия гвоздей –
кръстът Христов все ме води.
Днес си изплетох венеца от рози,
тръгнах по пътя Господен.
Право в очите ти гледам, о, Господи.
Един от нас ще си отметне главата.
Аз ли съм грешна? Ти ли си грешен?
Господи, кацнала съм ти на ръката.
Първолета МАДЖАРСКА
Автор е на стихосбирките: „Ангел с ахилесова пета“ /1997/, „Живей сега“ /2001/, „Детето плаче като Бог“ /2006/, „Ще се видим в Рая“ /2008/, „Къде Икарите гнездят“ /2014/, „Мадоната и птиците“/2015/ и основен съставител на антологиите: „Галерия към слънцето“/80 стихотворения и поеми за Перник/, „Духът, който ни сродява“ /2009/ и „Културна палитра“/2012/.
Основател и главен редактор е на алманах-списание "Културна палитра" за литература, изкуство и креативност /2012-2017/.
Носител е на множество награди от национални и международни конкурси за поезия. Стиховете й са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
Първолета Маджарска е автор във всички издания на Годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света - „Любослов“.
Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“
ПРИКАЗКА С ГОСПОД
И баба има приказка със Господ.
Отдавна имат се и тачат с баба.
На дядо млад изгниха шепа кости.
На пет парчета баба чупи хляба.
Но пред Божич изгуби сетна сила,
смъртта сурвака я с метла от троскот.
Тя цял живот бе стискала, пестила –
остана в къщата ни само Господ.
И всеки път от Него се отричах,
когато някъде отведе мама
и цялата тайфа бохеми – всички!
И други близки – малки и големи.
И хвърлях шепа пръст по Него дива.
Проклинах Го, направо бях Му бясна!
Но той си има Божа справедливост
и ризата, що Му дарих, е тясна.
БАЩА МИ СЕ ПРЕСЕЛИ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ
Баща ми се пресели при звездите.
Надува бузите на ярето
и свири радомирска ръченица.
И ситнят сръчно те, размахват кърпа,
приклякват и очите им подскачат –
звездите ситнят радомирска ръченица.
Когато пръстите се уморят
и гайдата е смачкала търбуха,
той вдига тост със греяна ракия
и въздухът се пълни с звън на чаши…
Баща ми зида къщи до небето.
На покрива развява бяла риза –
крилете й политат все нагоре
и толкова е волно на душата,
че в костите ти няма грам умора.
Баща ми вече не държи мистрия.
И гайдата издърпа последния му дъх.
Сега подскача със единия си крак
свойта ситна радомирска ръченица
от звезда на звезда,
от звезда на звезда…
НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ
Не носете цветя.
Нека си стоят там,
при корените,
при семената покълнали…
Мама се побра в дървени шепи.
Като Палечка в чашка на цвете,
отпътува по реката на безвремието.
Толкова малка и крехка беше,
че накрая и аз я носех на ръце,
като малко безпомощно дете.
Ръцете й не можеха да ме прегърнат.
Очите – да ме видят и познаят.
Дъхът й беше вече там, при татко…
А беше работлива като мравка
и носеше товара на гърба си,
сто пъти по-голям от нея,
по невидимите мравчени пътеки.
Тъжният дъждец с уморените капки
я изтри безмълвно, безвъзвратно
от лицето на земята.
Не носете цветя.
Нека си стоят там, при корените –
където някога и ние ще отидем –
при семената покълнали…
СЯНКАТА МИ Е ВГРАДЕНА ВЪВ ЧЕШМАТА
Три месеца преди да се родя
баща ми – майсторът,
иззидал каменна чешма, по-висока от него,
с два чучура, със три коруби за животните.
Каптирал изворната жила
от билото на “Света Петка” – мъченицата,
и от тогава – в студ и пек, повече от половин век,
водата е живителна, лечебна, никога не спира.
А при пороища и дъждове –
прелива
и прави малка бара към нивята…
След толкова години майсторът
при извора се върна, при чешмата –
да пие пак от живата вода на младостта,
но сладката му градска болест разрани живота.
Кракът, душата станаха огромна рана.
И когато го понесоха завинаги от двора,
близките му пред чешмата спряха –
завинаги да се сбогува със живата вода.
ТАТКО СЕ Е НАДВЕСИЛ НАД КОШЕРИТЕ
Татко се е надвесил над кошерите,
маскиран като пернишки кукер,
с натежали нозе от пчелна отрова.
Ръцете му пипат предпазливо,
с дълги ръкавици над лактите.
Забримчен е от морза на осите.
Това е най-медоносното лято –
първото и последното за татко,
когато пчелите жужаха граовско хорце
с леките си медени копитца.
А той бе великанът –
с мрежа на главата –
и в ръцете му сладнееше животът
в пити от спомени, чешми и гайди…
Татко се скри във дървения кошер,
изгубил своята пчела-майка в тревата,
капнала завинаги пред медените пити.
ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА
По месечина дядо се завръща,
за да огледа нивите, пчелина и обора.
Сто пъти рухна неговата стара къща,
откакто в нея вече не живеят хора.
Полазиха я, избуяха бурени и кореняци,
оплетоха наоколо редици жилав плет.
И паяжините навред разрошиха мустаци.
Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.
По месечина дядо старият се пак завръща.
До снимката на баба има кътче горе.
Не е това, не е онази неговата къща.
Не са онези нивите и стоката в обора.
Но, мисля си, дорде живее споменът за дядо.
Дорде духът му вампирясал нивите обхожда,
ще се възражда тази, скътана в сърцето клада,
и ще гори и на децата в неродените им рожби.
ПРАВО В ОЧИТЕ
Право в очите ти гледам, о, Господи.
Не си отвръщай главата.
Цял живот стискам парите и постя,
нямам любов за отплата.
Скачам на куц крак, наместо да тичам.
Сляпа ли съм или глуха.
Някакви думи вълшебни все сричам,
само вълните ме чуха.
Ровя в душата си с острия гвоздей –
кръстът Христов все ме води.
Днес си изплетох венеца от рози,
тръгнах по пътя Господен.
Право в очите ти гледам, о, Господи.
Един от нас ще си отметне главата.
Аз ли съм грешна? Ти ли си грешен?
Господи, кацнала съм ти на ръката.
Първолета МАДЖАРСКА
Няма коментари:
Публикуване на коментар