брой 14 на вестник „Отвъд кориците“

https://otvadkoritsite.wordpress.com/2019/03/01/parvoletamajarskamoetocarstvo/?fbclid=IwAR1cGaQmS56nBc2X1HZFCmZQ-I8EduTwuLAKa3AUKn01lf43D--MWmidzXE

ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА – МОЕТО ЦАРСТВО

Публикувано на март 1, 2019 by Admin

Поезия от Първолета Маджарска в брой 14

на вестник „Отвъд кориците“.

Ден за ден

Ден за ден. Час по час. Все така безотказно
се изнизва проклетото бъдеще време.
И затяга ни гърлото хвърлено ласо.
Падат близки във полет от бързото стреме.

И се мятаме в лепкава мрежа на паяк –
вироглави мухи, заслепени от слънце.
Гоним щастие. Искаме тук да е раят,
а по пътя си чупиме пъстрите грънци.

И загърбили обич, пари и доволство,
ни замита вихрушката в тъмния ъгъл,
за да яхнем метлата в пространство без релси.
Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.

Като малка стоях срещу вятъра

Като малка стоях срещу вятъра
и облизвах устните си със език –
медени от нектара на пчелите.
В очите ми тичаха поляни,
търкаляха се хълмове,
прескачаха хоризонта…

Във джоба си напипавам
заешката лапа за късмет,
подарена от момчето с луничките,
което разсипа мислите ми,
разби дъха на самотата
и избяга.

Като малка стоях срещу вятъра,
а сега се вкопчвам в заешката лапа
за късмет
и капките набождат
тишината…

Като очакваща и дъхава земя

Като очакваща и дъхава земя,
посипана със сняг от бисерни конфети.
Като костелив орех, счупен с яростен юмрук.
Като карта,
закачена за стената –
забулен в бяла пяна материк.
Като жълто слънце, изгряло в стаята,
съм аз –
бял, ням лебед, долетял отнякъде.

Плувам в хаоса на душата си и нямам дъно.
Минутите-вълни се плискат разбеснели
със деветбалово вълнение.
Истината е там някъде между нас,
играе си на жмичка с погледа
и пърха с миглите.
Истината е вътре в нас,
скучно й и е и полудява.

Истината? Навярно я има?
Навярно е задача с много неизвестни,
която няма да решим веднага.

Моето царство

Моето царство са нощите.
Боса, със вирнат нос,
скитам в града като котките.
Срещат ме с ням въпрос.

Будя прозорци притихнали
с пясък във шепа и смях.
Скачам в дворовете стихнали.
/Какво ли диря във тях?/

Свиря сигнала – познатият.
Вместо теб – друга глава.
Маха с ръце непознатият,
бълва вулкан от слова….

Моето царство са нощите.
Вятърът – моят другар.
Денем – аз съм момиче.
Вечер – нощният цар.

– НА ОБЛАК, КАЗВАТ, Е.
И чакат
под стряхата на свойта сигурност.
А аз със хлапешка нахаканост,
сама в дъжда –
улавям мигове…
Залива ме тълпата с погледи
и плъзва…
Локвите я близват.
На облаците раснат рогове
от ревност,
а дъждът е в криза.

На облак, зная, е.
Ще мине.
И слънцето ще пие капки.
Земята ще е сухо вино,
а аз – момиче мокро
с шапка.

Не се находих

Не се находих.
Не се укротих.
Ври ми снагата –
вино прекипнало.
Ще счупя обръчи,
ще се разлея
върху земята,
от вик пресипнала.

Пий ме, о мили!
Пий ме, дорде съм
сочна и млада.
Устните мои,
лицето мое –
тебе в награда.

Че ще посърна
и ще увехна,
като цветята.
Ще ме завари –
незакрилена –
и мен сланата.

Може и още,
преди да вържа,
двата си края,
да се преметна,
да се прекърша,
без аз да зная.

Пий ме, о мили!
Пий ме, дорде съм,
сочна и млада.
Устните мои,
лицето мое –
тебе в награда.